Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Обикновено работата в театъра е доста напрегната, но и много интересна.

Една група от артисти гастролирали из близките населени места. Това доста често се случвало особено по празниците.

Веднъж групата имала детско представление. Артистите щели да изиграят приказка, в която принцесата трябвало да изяде отровена, от една магьосница, ябълка.

И ето артистката излязла на сцената с ябълката. Любувала ѝ се, а децата, които били на два метра от нея се развикали:

– Не я яж! Не я яж!

Изведнъж скочило едно момченце, цялото обляно в сълзи и започнало да крещи:
– Хвърли я! Хвърли я в ада!

Всички присъстващи възрастни били докоснати от този вик на детето …..

Много годините минаха от тогава, но Цанко още не можеше да я забрави онази страшна нощ. Всичко бе пред очите му, все едно преди малко е станало.

– Майка ти е починала? – попита Елена.

Тя не го виждаше добре в тъмното, но усети горчивата му усмивка.

– Знаеш ли какво е тамарон? – попита Цанко.

Елена поклати глава.

– Това е отрова, с нея пръскаме тютюна. Една нощ се събудих от виковете на баща ми: „Недей, недей!“ Той беше на долния етаж. Майка ми бе пила тамарон. Когато слязох долу очите ѝ бяха изцъклени, а по устата ѝ беше избила пяна. Лежеше близо до огнището. Баща ми бръкна в устата ѝ, искаше да я накара да повърне, но всичко бе напразно. Ей така си отиде, напусна ни. Тогава бях само на 12 години.

– А сега на колко си? – попита Елена.

– На 24, но това няма никакво значение. Душата ми си остана на 12 години.

Елена почувства болката му. Той ѝ бе казал, че майка му винаги се обличала в черно. Никакви снимки от нея не бяха останали.

– Простил ли си ѝ, Цанко? – Елена го погледна изпитателно в очите.

– Не съм и няма да ѝ простя, – гласът му бе груб и рязък. – И друг да е, не би ѝ простил. Ти ако беше, щеше ли да ѝ простиш? Заряза ме, бях само на 12 години.

– Ако ѝ простиш, може и да пораснеш, – прошепна Елена.

Умълчаха се. Към горчивината от случилото се в миналото се прибави едно ново разбиране за Елена. Мъж, който не може да прости на майка си, не може да обича.

Той ще се старае, но болката, че е бил изоставен и отхвърлен, ще му пречи истински да изразява обичта си, защото такава не бе получил от майка си.

Унесен в мисли, Камен почти не забеляза група десетгодишни хлапета, които крещяха. Когато се приближи разбра, че малчуганите замеряха с камъни едно четиринадесетгодишно, високо и красиво момче и му крещяха:

– Тъпак! Малоумен! Лигаво лайно! …….

Но въпреки ръста си, едрото момче само се свиваше от страх и болка при всеки удар. Един камък го улучи в челото и то се свлече на земята. Малчуганите се втурваха напред, готови да го ритат.

Камен връхлетя, сграбчи едно за ухото, препъна друго и лекичко го срита. След миг цялата банда търти на бяг, сипейки ругатни.

Камен се наведе над падналата жертва.

– Няма страшно, отидоха си – каза той на ридаещото момче, което се беше свило на топка и закриваше лицето си с длани.

Момчето продължаваше да хлипа.

– Няма да те нараня. Те си отидоха.

Камен го докосна леко по рамото. Момчето изведнъж оживя и замахна с такава бързина, че юмрукът му улучи челото на спасителя му.

Камен отскочи с вик на изненада и болка. Момчето го изгледа смаяно и запълзя назад към близката стена, като се озърташе с ужас за мъчителите си.

– Какво ти става, луд ли си? – викна Камен на уплашеното момче. – Опитвах се да ти помогна, а ти без малко да ме убиеш.

Момчето продължаваше да го зяпа, накрая започна да мучеше несвързано.

Камен осъзна, че момчето е нямо. Протегна ръка. Момчето бавно я хвана и той му помогна да се изправи.

– Ела с мен, – каза му Камен.

Момчето го гледаше без да реагира. Беше и глухо. Камен му направи знак да го последва и то бавно тръгна, плачейки от болка и унижение.

Десет минути по-късно, когато Камен почистваше момчето във кухнята, нахълта Ана. Като видя окървавеното момче Ана ахна и кресна:

– Какво си му сторил?

– Едни чаровни хлапета го замеряха с камъни и аз ги прогоних, – викна Камен на свой ред.

Ана се почувства виновна за избухването си.

– Съжалявам. – каза тя, но Камен само изсумтя. – Много съжалявам, – повтори тя, после разтревожена пристъпи до момчето и го целуна.

Камен я гледаше изумен. Момчето малко се поуспокои. Ана  го погали по косата и погледна към Камен.

– Това е брат ми Самуил, – обясни тя. – Хората го смятат за малоумен. Той е глухоням. Обясни ми какво стана?

– Беше на улицата и някакви хлапетата хвърляха камъни по него.

– Изверги! – възкликна тя. – Мислят, че всичко ще им се размине, защото той не може да се оплаче.

– Няма ли кой да го пази?

– Има, но иска да бъде сам и вечно бяга навън, защото иска да бъде като другите. Но те го мразят и се боят от него. Казват, че бил обладан от дявола.

Вече по-щастлив, Самуил посочи Камен, измуча и изигра сцената с хвърлянето на камъни и появата на спасителя му.

– Той иска да ти благодари.

– Как разбра? – попита недоверчиво Камен.

– Не знам, но той има добро сърце, макар да не може да говори.

Тя хвана ръката на Самуил, разтвори дланта му и я протегна към Камен. След като момчето разбра какво се иска от него, започна енергично да тръска ръката на своя спасител.