Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.

Радко мразеше да му бъркат в устата. Невъзможно бе да му се измият зъбите му. А всяка зъболекарска намеса ставаше едва след като го упояха.

Бащата на Радко реши сериозно да се заеме с този въпрос. Рано или късно този проблем трябваше да се реши.

Всяка вечер баща му изваждаше предварително приготвени картинки и обясняваше на сина си:

– Това е четка. На косъмчетата ѝ се слага паста, необходима да почисти и направи зъбите здрави. Ето това момче я слага върху зъбите си и леко търка с нея по тях. Накрая пълни устата си с вода от чашата, жабури се и я изплюва.

И без обясненията на баща си, Радко напълно разбираше какво се прави на картинките.

Една вечер Радко приближаваше малко четката към устата си. След няколко дни четката се застояваше по-дълго в устата на момчето. След шест месеца Радко сам започна да мие зъбите си, без някой да му помага.

Баща му вече го водеше при друг зъболекар, който проявяваше по-голямо разбиране и искаше да намери начин да се избегне упойката при интервенциите.

При първите прегледи при новия зъболекар, Радко стоеше на вратата и не смееше да влезе.

– Ела да видиш какво правим, – подканяше го зъболекарят.

Радко бе любопитен и след като се престрашеше оглеждаше навсякъде. Веднъж дори видя, как зъболекарят бъркаше с машинката в устата на един чичко.

Един ден се престраши и седна на зъболекарски стол.

– Какво ще правим сега? – попита го усмихнат зъболекарят.

– Ще си измием зъбите, – малчуганът искаше да покаже на мъжа срещу него, че той вече е преодолял едно препятствие.

Зъболекарят извади една четка и паста за зъби. Радко му се усмихна и си изми зъбите.

Когато за първи път зъболекарят направи на момчето цялостен преглед на зъбите, дори и рентгенова снимка, Радко се усмихваше и нещата минаха спокойно.

След година и половина Радко позволи да се поработи малко върху зъбите му, а след това вече бяха записани и запланувани нови часове при зъболекарят.

Това е един добър опит за премахване на дразнение, но да не забравяме, че всеки човек е различен. Но няма неразрешими проблеми. Нужно е само упоритост и постоянство.

Светослав получи бележка от най-добрия си приятел: „Ти си циничен предател“. Той бе озадачен, не можеше да разбере, какво точно има в предвид приятеля му.

Вярно е, че в училище Светослав наричаха „професора“, защото все обясняваше нещо на някого, а когато учителят задаваше въпроси, той можеше да отговори на всичките. Е, това все пак бе преувеличената представа на неговите съученици.

Но Светослав знаеше, че много неща има да учи. Не веднъж се бе препъвал в една или друга дума. И ето, днес той не знаеше какво е това „цинично предателство“.

Когато баща му се прибра от работа вечерта, Светослав го изчака да се нахрани и малко да си почини, след което го попита:

– Татко, какво е това „цинично предателство“?

Всеки път, когато баща му се опитваше да му обясни някое понятие ставаше напрегнат и съсредоточен. Сякаш преливаше безценна течност от една епруветка в друга.

– Да си циничен означава да си студен, пресметлив и егоистичен. Произхожда от гръцката дума „кион“, което означава куче. Когато ми се отдаде възможност, ще ти обясня връзката между цинизма и кучетата, които странно защо се смятат за символ на лоялност. Това е дълга история, която доказва, колко хората са неблагодарни на животните, които доста съвестно ни служат. Например кучето, мулето, коня, магарето  ги използваме за посмешище и подигравки.

Светослав не се стърпя и се обади:

– Докато опасните зверове като лъв, тигър, вълк и дори лешояд, който се храни със мърша, се радват на незаслужено уважение в повечето езици.

– Да се върнем на въпроса, – продължи баща му. – Циничното предателство е хладнокръвно, безнравствено и безчувствено предателство.

Светослав искаше да попита баща си, дали има предателство, което не е цинично, което да не е егоистично и пресметливо, но не посмя.

Той разбра, че приятелят му се е разсърдил за това, че помогна на друг, опълчил се срещу него. Но приятелят му не бе прав. Той щеше да постъпи подло, ако го бе подкрепил в този момент и щеше да съжалява за постъпката си.

Тази вечер за разлика от други, бе тиха и спокойна. Бен с баща си и майка си бяха седнали край масата и вечеряха,

– Какво сме им направили, – попита Бен внезапно, – че всички толкова ни мразят?

Майка му отговори:

– Мразят ни, защото винаги сме постъпвали по правилния начин. Не могат да ни простят, че на мравката път правим.

„От това следва, че не трябва да да постъпваме така“- помисли си Бен, но не го каза гласно.

Баща му се изкашля и каза:

– В Полша ни мразят, защото сме по-различни от тях. Говорим, обличаме се и се храним по друг начин. В Германия ни мразят точно за обратното, че правим всичко като останалите.Други се възмущават: „Вижте ги, те се опитват да приличат на нас. Сега не можем да различим, кои са от тях и кои не“. Оправданията за омраза се менят, но не и самата омраза. Тя неизменно остава. И каква е поуката?

– Че ние не бива да ги мразим, – каза майката.

Бащата премигна зад стъклата на очилата си  и натърти:

– Не бива да сме слаби, проявата на слабост е грешка.

– И все пак какво сме им сторили? – настояваше Бен за отговор. – С какво сме ги разгневили?

– Питай враговете ни, – каза баща му, – тези,които ни преследват и гонят.

Бен бе още малък, но усещаше, че нещо не е наред. С детския си мозък не можеше да проумее, защо бяха преследвани, измъчвани и убивани.

Нима всички хора не са равни по между си? Защо те нямат равни права с останалите?

Според Бен за всички има място под слънцето. Тогава защо е необходимо това боричкане?.

Влака спря на гарата. Той слезе бързо и докато се движеше между тълпата Радков си спомни за полученото съобщение от дъщеря си Соня:

„Поканила съм някои приятели за празника, намини, ако имаш възможност“.

Радков беше непрекъснато зает човек. Постоянно се обаждаше и обсъждаше въпроси с най- влиятелните финансови  фигури в страната и чужбина. Жена му бе катастрофирала и той потъна в работата си. след погребението рядко се срещаше и разговаряше с дъщеря си.

Беше празник. Така стана, че ангажимента му тази вечер бе отменен и на него съвсем не му се искаше да остане сам в апартамента.

За това извади телефона и реши да звънне на Соня.

– Соня, – каза Радков.

– Татко? – Соня бе изненадана. – Какво се е случило?

– Тази вечер е празник и съм свободен. Видях съобщението ти, ще сложиш ли още един прибор на масата?

От другия край на линията нищо не се чу. Радков предположи, че дъщеря му се двоуми.

„Навярно не ме е предвидила, – каза си Радков, – но сам съм си виновен. Колко пъти ме е канила, а аз все отказвам. А сега в последния момент…“

– Не се притеснявай, Соня. Напълно те разбирам, – каза спокойно Радков по телефона.

От другия край на линията се чу хлипане и той разбра, че тя плаче.

– Да, татко.

– Мога ли да дойда? – попита Радков притеснен.

– Разбира се, татко. Много ще се радвам да дойдеш.

Изведнъж Радков усети как го заля една благоговейна топлина.

Той бе пренебрегнал дъщеря си, но тя го прие и му прощаваше …..