Наближаваше десет и половина. Писанов се канеше вече да отиде за обичайното съвещание, когато в кабинета му се появи Петър, енорийския свещеник на местната църква. От него лъхаше доброжелателност и Писанов го поздрави сърдечно.

– Хубаво е, че ви заварих, господин Писанов и вие сте много зает човек като мен.

Свещеникът бе дошъл заради камбанарията, която от два месеца бе почнала да се руши. Дървояди, кой знае от къде бяха дошли, разяждаха дървената ѝ конструкция.

И тъй като заостреният връх на камбанарията бе забележителна черта на малкото градче, Писанов бе открил подписка във вестника за нейното възстановяване.

– Направих сметка за необходимия ремонт, – каза Петър. – Опасявам се, че ще излезе малко повече отколкото предполагах, четиринадесет хиляди.

– Това е доста голяма сума.

– Наистина е голяма особено, когато постъпленията от вашата подписка не превишават пет хиляди лева.

Това не разтревожи много Писанов. Все пак начинанието му бе съвсем доброволно. Той не беше богат, но бе внесъл своите сто лева.

– Сега страната преживява тежки времена, – Писанов се опита да оправдае хората. – Данъците, сметките и таксите растат. А този сезон съвсем не е благоприятен за благотворителност. Почакайте да се затопли времето, може би тогава хората ще бъдат по-благосклонни.

– Да, но проблемът е неотложен, – каза с тъга Петър.

Енорийският свещеник продължаваше да говори още дълго време в същия дух, но Писанов губеше вече търпение.

„Този човек не разбира ли, – помисли си Писанов, – че това искане за повече и повече, трябва да престане, преди страната да изпадне в пълна разруха?“

Все пак Писанов го изслуша. Обсъди с него различни начини и средства за набавяне на необходимите суми. Обеща му място на някои от вътрешните страници на вестника, където може да изкаже болката си, но това бе всичко. Писанов не притежаваше необходимите ресурси, с които можеше да му помогне.

След като влязоха Христов покани гостите. Тримата взаимно се огледаха преди да започнат.

– Господин Христов, ние не омаловажаваме вашите успехи, – каза по-дребният от гостите господин Сивков. – Но времената се менят. С новата техника, специалната железопътна и самолетна транспортна служба и най-вече желанието на нашата фирма да разшири дейността си, конкуренцията ще се ожесточи . Така, че за две три години ще бъдете погълнати.

– Не и ние, – натърти Христов.

– Не бих искал да ви напомням, – започна другият от гост, господин Чернев, –  че други предприятия и фирми не издържаха и фалираха и много хора останаха без работа. Ако позволите да купим вестника ви, ще спасим вас и всички, които работят в него.

– Това заплаха ли е? – присви очи Христов.

– Ни най-малко, – изкашля се Сивков. –  но мисля, че сега е благоприятния момент за вас, да се разделите със вестника си. Дори сме съгласни да удвоим предлаганата ви първоначална сума.

– Нямам нищо лично против вас, господа, – каза Христов, – няколко мощни групировки в стремежа си да разширят влиянието си, се домогват до всеки вестник. Те нямат някакви възвишени цели, а само да задушат конкуренцията.

Чернев искаше да го прекъсне, но Христов продължи.

– Познаваме силата на печата. Тя може да създаде или погуби човека, да качва и да сваля правителства, дори да подпалва войни. Някои вестници, които имат огромен тираж, манипулират съзнанието на хората без ограничение и без да вземат върху себе си някаква отговорност.

– Предполагам, че изключвате вашето непорочно творение от тази водеща се гибелна дейност? – заяде се Сивков.

– Нашият вестник си има принципи, – гордо заяви Христов. – Опитваме се да възпитаваме хората и се стараем да направим гражданите ни интелигентни, а не прозяващи индивиди, възпитавани от смес на секс, сензации и скандални клюки.

– Но знаете ли, че много от гражданите ви обичат да гледат разголени мацета и мечтаят за тях, докато лежат до дебелата си съпруга, – каза язвително Чернев. – Секс и пари това са главните цели на човечеството. От какво се нуждаят трудовите хора? Разбира се, не от вашите морални „проповеди“.

– Не, господа, няма да получите нашия вестник, – заяви твърдо Христов.

– Повярвайте ни, – закани се Чернев, – ще ви стане ужасно горещо.

И двамата гости бързо напуснаха стаята.

Христов знаеше много добре, че никак няма да му е леко в тази борба, но той не можеше да се откаже от своите принципи, заради които го уважаваха в града.

Ели  влезе в кухнята неуверено. Тя е само на шест години. Детето плахо погледна към майка си и попита:

– Мамо, какво е това мумия?

Майката започна да обяснява:

– В Египет имало фараони. Те умирали и ги погребвали и т.н.

Майката усети, че Ели нищо не разбра от обясненията ѝ, за това предложи:

– Иди по-добре при баща си в другата стая и го попитай.

Майката се усмихна и си каза: „Сега ще го хванеш натясно“.

От стаята се чу следния диалог:

– Татко, какво е това мумия?

– Изсушен мъж, – каза бащата и заби поглед отново във вестника.

– А ясно, – отговори Ели.

Изразът „летящ като шперплат над Париж“означава да останеш без работа или да претърпиш неуспех.

Съществуват няколко версии за произхода на фразата.

Тя е възникнала в началото на 20 век, когато в много вестници се е обсъждал полета над Париж с дирижабъл „Фленер“.

С течение на времето, изразът навлязъл в говорим език и добил преносно значение. Неясното име на дирижабъла се превърнало в много по-популярно „фурнир“ – „шперплат“.

През 1908 г. известният френски авиатор Огюст Фанер направил демонстрационен полет над Париж, но се сблъскал с Айфеловата кула и е починал трагично. След това известният меншевик Мартов написал във вестник „Искра“: „Царска режим лети към своята гибел толкова бързо, колкото господин Фанер над Париж“.

Този идиом е възникнал през 1987 г. в резултат от грешка при печатането на издание на  вестник „Комсомолская правда“.

Много жени са се опитвали да завоюват непристъпното но желано сърце на младия композитор. За своята недостъпност Джакомо Майербер трябвало да плати висока цена.

Веднъж младият Майербер се готвел да постави своята опера „Ромилда и Констанца“. Младият човек много се харесал на примадоната на театъра. Тя решила непременно да се ожени за Майербер. И това трябвало да стане до премиерата.

Майербер не споделял тези нейни чувства и мислел само за операта. Горкият, той не подозирал, колко тъжни ще бъдат последствията от неговата студенина.

Генералната репетиция минала великолепно, но на премиерата….

О, ужас! Всички певци пеели отвратително, а оркестърът направо обезумял.

Валдхорнистът закъснявал, а флейтистите започвали твърде рано. Всички свирели така все едно отпред нямало диригент. Барабаните и чинелите гърмели, като изстрели и разбира се не спазвали никакъв такт.

В залата смях и негодувание от публиката. Премиерата с трясък се провалила.

На следващия ден вестниците злорадствали, че композиторът не е могъл да добие нужното звучене на оркестъра.

Малко по-късно Майербер разбрал, че примадоната, в която не сметнал за нужно да се влюби, настроила всички против него. Заплашила ги, че който пее и свири добре, ще бъде уволнен от театъра.