Дядо Младен бе навел глава и говореше:

– Нещата, за които съжаляваме най-силно, обикновено са свързани с хора, които сме считали за приятели.

– Е, може да са са свързани с колега, съученик, или бивше гадже, – доразви идеята Мартин.

Радой се понамести на пейката и добави:

– Дори и да си бил самотен, има голяма вероятност нещото, за което най-много съжаляваш, по някакъв начин да се е породило от някакво взаимоотношение.

– Дори Соломон, един от най-мъдрите хора, които някога са живели, – размърда се дядо Младен, – пише: „Ходи с мъдрите, и ще станеш мъдър…“ С други думи, Споделяй живота си с мъдрите и след време ти също ще станеш мъдър.

– Има и втора част, – намеси се Павлин, който в повечето случаи само си мълчеше и слушаше, – „… а другарят на безумните ще пострада зле“.

– Така е, – съгласи се Румен, – когато се размотаваш с неразумен човек, страдаш от последиците на лошите му решения. Репутацията ти се проваля. Уволняват те и не си поканен следващия път.

– За това поставянето на ограничения във взаимоотношенията ни помага да избегнем последиците от глупостта, – наблегна Мартин.

Дядо Младен изгледа младоците край себе си и заключи:

– Предпазните ограничения не служат, за да определят някой или нещо като правилно или грешно. Те следва да те водят обратно към мъдростта. За това внимавайте за някои приятелства, които те обръщат в посока към опасна зона.

Всички замълчаха. Всеки се замисли какви предпазни ограничение трябва да постави, за да не пострада в ежедневието си.

Рени бе на плажа с малкия си син Стоян. Тя бе много изморена, но не посочи морето на сина си и не каза:

– Иди да се забавляваш, а аз ще подремна малко.

Това би било много безотговорно.

Въпреки умората си тя поведе сина си и го доведе до мястото, където вълните се разбиваха в брега.

– Виж, – каза му тя, – колко са големи тези вълни. Навлезеш ли по-навътре те те дърпат още по-навътре.

Рени искаше да внуши на Стоян здравословно уважение към морската шир, която е по-голяма и по-мощна от него.

Тя не желаеше детето ѝ да се втурне напред, без да знае с какво ще се сблъска, но същевременно не искаше той да бяга ужасен от морето.

За това му показа как да си играе, да се плиска и забавлява във вълните.

Рени искаше Стоян да ума подходящ баланс между любов и уважение към морето.

По същия начин, когато Библията говори за страха от Бога, целта не е да се страхуваме от Него. Става дума за здравословно уважение. Бог е много по-голям и по-могъщ, отколкото можем да разберем.

Той е всемогъщият Създател на вселената! Не можем да го поберем в джоба си и да го носим със себе си като талисман за късмет.

Когато открием здравословен „страх“ от Бога, вероятността да приемем любовта Му за даденост е много по-малка. Това подхранва нашето удивление и ни приближава към Него.

Група младежи използваха малкото слънце, което се показваше тези дни, въпреки облаците. Затова отидоха в градинката пред блоковете.

Сашо веднага откри дискусията:

– Всеки от нас преследва удовлетворение в този свят, но колкото и да се опитваме или мислим, че можем да стигнем до него, то ни убягва.

Дани го подкрепи:

– Имаме вроден апетит към това, което е ново и по-добро, защото смятаме, че ще ни донесе удовлетворение, но в крайна сметка усилията ни винаги са напразни.

Цецо се ухили и добави:

– Вероятността да хванете удовлетворение е толкова голяма, колкото да гоните вятъра.

– Чакайте малко, – вдигна ръка нагоре Стефан. – Нека да помислим добре, къде сме търсили удовлетворение?

– Няма място за много мислене тук, – наежи се Владо. – Опитвали ли сте да намерите смисъл в живота си, като го изпълните с взаимоотношения? Тогава вероятно сте открили, че няма човек на лицето на земята, който да изпълни най-съкровените ви копнежи.

– Ами опитвали ли сте се да задоволите чрез интелектуални занимания? – погледна ги строго Атанас.

– И какво откриваме в крайна сметка? – вдигна рамене Ицо. – Няма нещо върху което да размишляваме и напълно да задоволи любопитството ни.

Най-сетне се обади единственото момиче в групата:

– Търсили ли сте удовлетворение в преживяванията и пътуванията? Няма пътуване, което да отговори на копнежа ви за красота и величие….. или може би това е нещо друго за вас.

– Но в каквото и да търсим удовлетворение, то не може да понесе тежестта на нашите надежди. Рано или късно се оказваме отново празни.

– Звучи ми доста песимистично, – отчете Миро.

– За съжаление е така, – въздъхна дълбоко Владо. – Все едно сте се заели да нареждате кубчето на Рубик, на което му липсват два блока. Колкото и да го въртите, няма да можете да поставите всички цветове там, където трябва да бъдат, защото то е дефектно.

Стамен се засмя и каза:

– Ако сте успели да сглобите кубчето на Рубик на живота си, така че да разберете защо нито едно земно нещо, което преследвате, не ви носи удовлетворение, това е само по Божията милост. Вашето търсене на удовлетворение, вашите най-дълбоки копнежи и въпроси, могат да бъдат адресирани само от самия Бог.

Повечето махнаха с ръка, но Стамен продължи:

– Каквото и да правите, желаете или за което работите усилено, не забравяйте да намерите най-дълбокото си чувство на удовлетворение в познаването и служенето на Господ. С Него всички стремежи престават, защото в Него се срещат всички копнежи.

– Гледай как философски го завъртя, – намръщи се Миро. – Лошото е, че пак го отнесе към Бога.

По-голяма част от групата се възмутиха и отписаха Стамен.

Неговите думи им се струваха безсмислени, но те не разбираха, че той бе прав.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Денят бе мрачен. Сиви облаци покриваха небето, а слънцето се опитваше да проникне между тях.

Доктор Манол Маринов не за първи път се срещаше с пациенти застрашени от рак и сърдечни заболявания.

– Доказано е, – обърна се Маринов към пациента си, – че щедростта допринася за умственото и физическото здраве.

– Искате да кажете, че има огромна полза за здравето ми ако давам? – попита слабичкият Симеонов, вперил очи с надежда в лекуващия си лекар.

– Стресът води до заболявания, – въздъхна дълбоко Маринов, – но даването може да обърне смъртоносните ефекти. Независимо дали това са пари или време, както за любим и близък човек, така и за непознат.

– Каква е вероятността това да е истина? – попита недоверчиво Симеонов.

– Възрастни хора, които са дарили на две и повече организации, имат 44% по-малко шансове да умрат в близките пет години, в сравнение на тези, които не са участвали в това.

– Чувал съм да казват, че определен вид хранене понижава кръвното налягане и забавя сърдечния ритъм, намалява стреса и снижава депресията, – сподели Симеонов.

– Щедростта стимулира центъра за възнаграждение в мозъка, изпускайки химически вещества, които укрепват имунната ни система, – подчерта Маринов.

– Искате да кажете, че не трябва да се интересувам само от себе си, а да мисля и за другите?! – замислен каза Симеонов.

– Ние дори насърчаваме хората да практикуват грижи и да инвестират в други хора, – добави Маринов.

– Това ми прилича повече на мошеничество, – реагира остро Симеонов.

– Първоначално може да ви изглежда така, – усмихна се Маринов, – но с времето човек започва да се чувства по добре. Опитайте и ще видите какъв мощен терапевтичен ефект оказва това!

– Наистина ли е така или по този начин само успокоявате хората? – недоверието все още имаше надмощие над , смърт, Симеонов.

– Когато хората се чувстват безпомощни и безполезни, чрез даване намират нова цел и придобиват различни ценности от досегашните. Стремейки се да помагат на хората, те живеят по-дълго и по-здравословно, – каза накрая Маринов.

Симеонов не бе напълно убеден, но реши да опита. Нямаше какво да губи, защото смъртта вече му се бе озъбила.