Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

През 2011 г., бивш губернатор на Аляска, попитал Сара Пейлин, какво символизира Статуята на свободата.
Тя казала:
– За всички американци, разбира се, това е символ напомнящ ни за другите страни, защото тя ни е подарена от французите – другите страни ни предупреждават да не извършваме  грешките, които са извършили някои от тях.
За съжаление Сара Пейлин греши. Това, което тя е казала, се явява пълна противоположност на това, което всъщност е статуята на Свободата.
Между другото, точно като Сара Пейлин, много хора не знаят за връзката на статуята с робството.
Едуар де Лабуле, известен френски политик и привърженик на премахването на робството е човекът, който стои зад създаването на Статуята на свободата. Той е бил горещ привърженик на президента Линкълн, който се е борил за премахването на робството.
Статуята е била подарна на САЩ не за да напомня за грешките, както е казвала Пейлин. Тя е била подарена, за да бъде почетен празника на свободата, демокрацията и премахването на всички форми на робство. Ето защо в краката Статуята на свободата има счупена верига.
Тази верига обикновено остава невидима за туристите, тъй като тя е под дрехата на статуята, от страната на левия ѝ крак и се вижда само ако статуята се гледа от върха ѝ.

Веднъж минавайки край слоновете в зоологическата градина, един човек установил, че такова огромно създание като слона го държат вързано с тънка верига за предния крак. Край него нямало ограда, дори в клетка не е бил затворен. Било съвсем очевидно, че слонът можел лесно да се освободи от тънката верига, с която бил привързан, но необяснимо защо, той не го правел.
Човекът отишъл при дресьора и го попитал:
– Защо такива огромни и прекрасни животни стоят и не правят опит да се освободат?
Дресьорът отговорил:
– Когато е бил млад и много по-малък, отколкото е сега, ние го връзвахме за тази малка верига и сега, когато вече е възрастен е достатъчна само тя, за да го възпира. Когато вече е пораснал, той вярва, че не може да преодолее тази верига и за това не се опитва да избяга.
Това е поразително. Това животно всеки момент може да се избави от своите „окови“, но тъй като вярва, че не може да ги преодолее, то ще стои там до края на живота си и няма да се опитва да избяга.
Така се случва и със нас, ако ние вярваме като този слон, че нещо не можем да направим, само защото веднъж не се е получило, ние няма да успяваме с каквото и да се захванем.

В Ашхабат нв местното гробище на една могила се издига солиден паметник от розов гранит. На постамента седи куче.
Странно нали, за мюсюлманите кучетата са нечисти, а да ги погребват с хората, това е немислимо. Но това куче наистина е заслужило толкова да го почетат.
През 1948 г. Ашхабат е сринат от земетресение. Загинали повече от 90 %, а почит всички домове са останали в развалини.
Малко преди това един арменец празнувал раждането на сина си. И разбира се в дома му имало гости, пиене…. Кучето започнало да лае, без да спира. Дали му мръвка, но то не млъкнало. Стопанинът го набил с пръчка, но то продължило да лае.
Изведнъж кучето се откъснало от веригата си, влязло в къщата, грабнало бебето и побягнало. Всички хукнали да го гонят. След като изминали 50 метра, всичко се разтресло и градът рухнал. Земетресението траяло само 10 секунди, но било достатъчно да смете всичко.
А кучето се върнало назад и подало на стопанина си бебето. Това било единственото семейство в град, а разбира се и гостите, които успели да се спасят от месомелачката. Така кучето решило трудната задача да изкара хората от това място, за да ги спаси.
Когато кучето Джулбарс починало, го погребали като човек, с оркестър в гроб на гробищата, даже и паметник му издигнали.
На паметника има надпис: „Джулбарс, благодарим ти за живота“. След това следват имената на хората от семейството и още 50 човека.

Нефтът рано или късно ще свърши, така че в целия свят активно тъсят и усвояват алтернативни източници на енергия.
В британския град Бат е започнал да се движи първият автобус, работещ на гориво от човешки екскременти и хранителни отпадъци.
Чрез процес, наречен „анаеробно разлагане“ от фекално буклучената маса може да се получи подходящ за изгаряне биометан. При изгарянето на този газ се изпускат много по-малко вредни вещества в атмосферата, отколкото при използване на бензиновите двигатели.
Трябва да отбележим, че екскрементите произвеждани от едно пет члено семейство за една година, могат да осигури пътуването на екологичен автобус на разстояние около 200 километра.
Такъв 40-местен автобус започнал да се движи между летищата на Бристол и Бат. Предполага се, че за един мецец „фекалният“ автобус ще превози около 10 хиляди пътника.
Освен това, по подобен начин британската верига от супермаркети Sainsbury’s осигурява енергия за един от своите магазини. Биометанът, в случая, се получава чрез ферментация на продукти с изтекъл срок за годност, които в противен случай се изхвърлят в кошчето.