Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

След дипломирането си Леонид Собинов известно време работел като помощник адвокат в офиса на известния адвокат Плевако.
Собинов често участвал в благотворителни концерти.
След един такъв концерт той получил за първи път лавров венец и го закачил в стаята си на стената.
Веднъж при него дошъл клиент. Докато Собинов му пишел някаква молба, човекът доста внимателно разглеждал венеца, закачен на стената, който бил украсен с червени ленти.
– Какво е това, – попитал накрая смутено той, – от последният ви клиент ли ви е останал?
Леонид Собинов е известен оперен певец, лириен тенор. Един от най-големите представители на руската класическа вокална школа.

Слънцето прежуряше. Земята бе станала твърда като кирпич. Леко приведена жена бързаше по черния път през полето. Тя носеше ключове, които мъжът ѝ бе забравил, а много му трябваха на работата.

Друг път, когато трябваше да измине по-голямо разстояние, отдалечено от шума и глъчката на хората, тя пееше или се молеше

Но сега всичко беше изсъхнало в нея. Причина за това не беше палещото слънце. Някаква мъка, загнездила се в сърцето ѝ я измъчваше.

Жената разбираше много добре, че за това си състояние, единствено тя е виновна. Тя не издържа повече и там на полето започна:

– Господи, знам че трябва да простя, но не мога… Каква е ползата? …. Прощавам и като се обърна пак същото се повтаря.  Не мога, не ми стигат силите да го направя … чувствам се отхвърлена и пренебрегната, а болката е толкова силна …. Да, зная 70 пъти по 7, но не мога, много ме боли …. Помогни ми!

Чу се тих глас:

– А на мен по-лесно ли ми беше?

Пред нея застана кръста със Спасителя, прикован на него. Пироните болезнено се впиваха в плътта Му. Засъхнала кръв от тръния венец бе оставила следи по лицето Му.

Тя заплака. Издигна поглед към небето и завика:

– Прости ми, Господи и ми помогни!

Бял пухкав облак засенчи палещото слънце. Подухна хладен ветрец. В нея настъпи мир. Сърцето ѝ ликуваше, а душата ѝ пееше.

През 1930 г. едва не загинал малкият югославски принц, тригодишният Томислав. Кралица Мария стояла на балкона на летния дворец във Вержин и държала детето си на ръце. Изведнъж то се изскубнало от нея и полетяло надолу.
Войникът, охраняващ двореца, видял това, изтичал и хванал детето. Спасил го от сигурна смърт.
Крал Александър заповядал да дадат на войника тридесет хиляди динара, осигурил му доживотна пенсия и го освободил от военна служба.
Бог е много по-щедър към тези, които са приели Сина Му. Ако човек през целия си живот се стреми да следва Бога, подчинява му се, в края на краищата ще се приближи толкова до Него, че без страх, а с радост ще стои в присъствието на Твореца. А има ли по-голяма награда от тази.
Небесните награди са безкрайни, почестите пред Божия престол многообразни. Колкото повече са подвизите, толкова повече са наградите. Колкото по-големи победи сме постигнали, толкова по-ярко ще блести венеца на главата ни.
Ако през Новата година служим на Господа и помагаме на хората, наградата ни ще бъде твърде голяма.

В началото на XII век пр. н. е. в Индия, математик и астроном, живял в Брасхара Ачаря. в една от своите творби „Венец на учението“ сред единиците за измерване на времето фигурира „трути“ равна на 0.3375 секунди. Специалисти изучаващи трудовете на древноиндийските учени, за озадачени. За какво им е била необходима тази единица и какво са измервали с нея?
В още по-ранен санскритски текст, фигурирала единица  „кестен“ равна на 1/300 000 000th от секундата. Как древните индуси са използвали такава малка част от секундата? Нали една единица има смисъл, когато може да се измери и е необходима..
Между другото съвременните физици знаят, че времето за съществуване на някои елементарни частици, като мезони и гиперони е една тристамилиардна частица от секундата. Но знаели ли са индусите за това  тогава?
Още един текст „Варахамира“ датиращ от 550 г. пр. Хр, съдържа математически стойности, съизмерими с размера на атома на водорода. Отново необяснима мистерия.
Възможно е да са познавали строежа на атома, дори и да са използвали атомно оръжие, както мнозина изследователи твърдят.