Такъв сняг отдавна не беше падал.Той затрупа всичко и движението по пътищата бе затруднено. Хората седяха край печките и излизаха на вън само когато се налагаше.

Елена беше млада невеста. Скоро очакваха да роди.

Но изведнъж почнаха болките, Елена се уплаши:

– Нали е още рано.

– Успокой се, момиче, – каза баба Дана, която беше при нея – и това се случва понякога. Преждевременни раждания има много. Ти си към края, не бой се.

Извикаха местната фелшерка Николова. Той прегледа Елена и каза:

– Трябва да я закараме до града, но нашата кола към амбулаторията е повредена.

Роднините на Елена се разтичаха по съседите да търсят превоз.

Когато бай Димитър чу за случилото се, веднага се отзова:

– На моята „Нива“ ще я закарам, заедно с фелшерката.

Обадиха се за линейка от града, която трябва да ги срещне някъде по пътя.

Климатичните условия усложниха пътуването. Нямаше никаква видимост. Колата излезе от пътя и не можа да продължи по-нататък.

Раждането започна направо в колата. Фелшерката не се изплаши от екстремната ситуация. Тя помоли тези, които бяха в колата:
– Ще има нужда от вашата помощ, моля за вашето съдействие.

Участие взе и шофьорът.

В медицинската чанта нямаше достатъчно материали, скалпела се оказа тъп.

На Димитър му се наложи да използва кибрит, за да срязва бинтовете и превръзките. След това той наряза одеялото си от колата, за да има в какво да бъде увито бебето.

Всичко приключи успешно, сега оставаше да чакат, да ги приберат.

Не можаха да включат парното, защото колата се бе наклонила леко на една страна, а това бе спомогнало да замръзне тръбата. В снега изобщо нищо не можеше да се ремонтира. Като напук на всичко, отново заваля обилен сняг.

– Ще измръзнем всички тук, – отчаяно каза Елена.

– Няма, момиче, не бой се, – започна да я успокоява фелшерката.

За да спаси всички от измръзване Димитър запали малката си газова бутилка на която готвеше, когато беше навън или далеч от дома си. Тя винаги стоеше в багажника му.

В селото Христо бе поел инициативата за спасяване на затрупаните от снега. 12 човека на две коли и снегорин бързо се насочиха към мястото.

Пристигнаха навреме и откараха бързо майката и детето в болницата.

Лекарят, който прегледа новороденото се усмихна:

– Какъв юнак само, – възкликна той, – тежащ цели два килограма и половина. Хубавото е, че е в добро състояния и скоро ще ви изпишем и двамата, – обърна се той към Елена

Елена въпреки премеждията се чувстваше също добре.

Но най-щастлив бе таткото, който прегръщаше жена си и сина си със сълзи в очите:
– Радвам се, че сте добре, – каза той.

Празник е. Хората сами или със близките си се отправят към централния площад.

Младо семейство, мъж и жена, хванати за ръце отпиват от бутилките си по малко бира.

Пред тях върви петгодишният им син, с измъчено лице, с ръцете зад гърба и мърмори на висок глас, за да го чуят всички:

– Когато порасна няма да пия бира, дори няма да си я купувам. Сладолед ще купувам …. за своите децата.

Съседите гледаха Петър Николов и не можеха да повярват на очите си. Често си шушукаха зад гърба му:

– Направил някакъв експеримент върху себе си.

– Ял безсмъртни бактерии.

Колегите му го уговаряха:

– Като не искаш нас, поне семейството си включи в експеримента.

– Не съветвам друг да повтори опита ми, – казваше загрижено Петър.

Николов бе доктор по геологоминералогическите науки В университета се занимаваше с проблемите на вечно замръзналата земя.

Бактериите бяха негова специализация, макар и не пряка. Преди 20 години микроорганизмите бяха пленили Николов. Той изучи всичко, което учените бяха открили още в началото на 20 век за бактериите във вечно замръзналата земя на полюсите.

Самият той участва в не една експедиция. Увличаше се от идеите на геронтолизите и микробиолозите. Пет години прекара в микробиологичната лаборатория на Университета в Хокайдо, опитвайки да разшифрова ДНК на бактерията.

Тази бактерия Николов беше намерил в замръзналата почва високо в планината и най-странното, тя бе жива. Това беше парадокс, сензация.

– Защо всички живи организми на земята живеят ограничено време? – Петър се разхождаше неспокойно из стаята и разсъждаваше на глас. – Състава и биохимията на клетките до сега е добре изучен. Знаем, че при натрупване на повреждания се нарушава синтеза, разрушава се ДНК. До днес смятахме, че това е основната причина за стареенето и смъртта на живите организми.

Петър разроши косата си с ръка и се вгледа в изследванията си.

– Странно, но с древните едноклетъчни, намиращи се в замръзналата земя, нищо подобно не се случва. Те не се разрушават, не стареят и не умират. Живеят много години и се чувстват много добре. Микроорганизмите са били обградени от лед, но вътрешноклетъчната вода не е замръзнала. Нейното количество се оказа само седемнадесет процента по-малко, отколкото в традиционните растителни клетки.

Бактерията, която Петър изследваше се оказа суперприспособима. Той я бе поставил в бутилка с коняк. Течността помътня но бактерията остана жива.

– Невероятно! – възкликна Николов. – В природата съществуват организми, които не умират от алкохола. Те не само не умират, но и се размножават в него.

Антон, един от колегите му бе полюбопитствувал:

– Ти така ли ги погълна?

– Не разбира се, – засмя се Николов. – В такава концентрация е опасно да се опитва. Конякът използвам само за експеримента. Аз погълнах няколко бактерии, но в безопасна концентрация заедно с вода.

Николов преди да изпробва бацила на себе си, бе провел не малко експерименти с плодови мушици и мишки.

– Резултатите са направо зашеметяващи, – бе споделил с колегите си Николов. – При мишките се подобри двигателната активност и се увеличи продължителността на живота им. Това е парадоксално, защото обикновено тези неща са несъвместими. Колкото повече енергия изгаря организма , толкова по-малко той живее.

Изглежда част от тези бактерии бяха попаднали в питейната вода на района, защото той се славеше с много столетници, независимо от лошата среда и тежките климатични условия.

– Навярно тайната на столетниците тук се крие в уникалните свойства на бактерията, – предположи Николов.

– Как реагираха жена ти и децата ти за този рискован експеримент? – подпита го Стоян, негов приятел от детството.

– Те бяха против, – каза Николов. – Страхуваха се, че мога да умра.

– Изглеждаш по-млад и съвсем си престанал да боледуваш, – подхвърли му Антон.

– В науката се говори за резултат, когато е налице статистика, доказателства и заключения, – каза сериозно Николов. – За опитите с мушиците и мишките написах статия, но за личния си опит нямам морално право да говоря. В крайна сметка, моите субективни заключения могат да бъдат и погрешни.

– Кажи на хората, че тези бактерии действат положително на човешкия организъм и те ще решат, че това е еликсирът на безсмъртието, – засмя се Горан.

– Да но до еликсирът е още далече, – натърти Николов. – Ние не знаем защо живеят полкова дълго и как се приспособяват към всякаква среда. Какво ги защитава, та техния геном не се поврежда? Това ни предстои да открием.

– Ако разгадаем тази загадка, – усмихна се Мирон, – открили сме тайната на дълголетието.

Ако през новогодишната нощ се намерите под масата, не забравяйте, че участвате в празнично угощение.

Ако не можете да стигнете на масата това, което е привлякло вниманието ви, дръпнете покривката.

Не забравяйте, че културният гост е не този, който яде много, а този, който не забелязва, че вече няма нищо за ядене.

Ако ваш приятел поиска да се освежи. Разклатете бутилка с безалкохолно и му я предложете.

Ако вашата котка е изяла рибата, която сте приготвили за трапезата. Оваляйте скелетите на рибите с брашно и леко ги запечете, празнуващите гости ще останат удовлетворени.

Забавете поднасянето на празничната вечеря и на всички тя ще изглежда много вкусна, независимо от това, какво ще има в чиниите.

Ако гостите с голям апетит са унищожили всички кулинарни приготовления, без да остане нож или вилица, дошло е време да се сложи край на празничното пиршество.

Вън беше се бе смрачило. Развигоров и Малеков седя в близкия ресторант и празнуваха с бутилка вино победата, която бяха извоювали във фирмата си.

– Ако трябваше да прилагаме сила, нямаше да участвам, – каза Малеков.

– Какво толкова, – засмя се Развигоров. – Ако не искат с добро ….. – и ръката му отсече във въздуха някаква илюзорна глава. – Та ние живее в тези мръсотии. Да си чувал някъде да се говори за благочестив живот, освен в църквата. Навсякъде по медиите пробутват все убийства, внезапна смърт и какви ли не сензации.

– Все пак, – каза Малеков, – ние сме порядъчни хора. – не идваме от гората.

– И какво, – смразяващо го изгледа Развигоров, – да фалираме ли? Да не мислиш, че като изобличиш хората за грешките им, те ще ти благодарят и ще се поправят веднага?

– Щастлив съм, – каза Малеков, – че съм далече от такъв „черен“ бизнес. Знаеш, че съм чувствителен човек и много преживявам ….. Аз съм солиден мъж, имам жена и деца.

– Тогава се дръж за полата на жена си, – присмя му се Развигоров. – Във всяка работа се иска хладно сърце и бистър ум. Помниш ли онзи мъж дето правеше смъртоносните скокове?

– Какво стана с него? – попита Малеков.

– С Добри Маринов ли? – сбърчи нос Развигоров. – С него бяхме приятели. Казвал съм му не веднъж, да се откаже, от тази опасна работа, но той не, още малко и щял да се откаже.

– Трябва бая пари да е натрупал, – замечтано каза Малеков.

– Бяха му напълно достатъчни да си купи къща в града и да живее спокойно с останалите, – каза с тъга Развигоров. – Той искаше да си купи ферма, да отглежда животни. Казваше ми: „Още най-малко два пъти и с жената отиваме в някоя ферма“.

– И какво стана? – попита Малеков.

– Преби се. Бях там. Видях, че парашута му не се отвори докрай, резервния също не задейства. Полуотвореният парашут забави падането му, но преди да стигне земята спускането му се ускори и ….. когато стигнахме до него, слабо дишаше. След това отвори очи и си отиде.

– Човек трябва да е доволен и от малкото, което има, – заключи тъжно Малеков.

– Ако хората се задоволяваха с малкото, – махна с ръка Развигоров, – нямаше да ги има тези „акули“ в бизнеса.