Глеб Попов е надарен музикант, лауреат на международни фестивали.
Но за това знаят малко хора, защото Глеб е аутист.

Той няма диплома за музикално образование, нито може да си намери работа като музикант.

Неговият живот е съсредоточен само в музиката. Семейството му се състои от майка и брат.

Дмитрий Попов е като всички останали хора. Той работи като диригент. С Глеб са не само братя, но и големи приятели. 40 години вече живеят под един покрив.

– Глеб е много талантлив, – казва брат му.

Ако не е семейството, нямаше да има Глеб Попов.

Все някой трябва да се противопоставя на психиатрите, лекуващи Глеб с невролептици. Да се застъпва за него на двора, да му помага да научи таблицата за умножение.

Когато Глеб бил изхвърлен от музикалното училище за двойка по математика,  неговото семейство го качвали на влака от Минск до Москва, за да взима частни уроци при известната Вера Дулова.

Те се молят с него, преди изявите му. Поръчват автобус за да бъде Глеб отведен на поредния благотворителен концерт.
Какво става с такива хора като Глеб, ако нямат поддръжка от семейството си?

Елена има двама братя. Единият от тях Алекс е аутист. Тя споделя, че по поведение той много се различава от другите деца.

Алекс е растял пред очите на сестра си и тя не е забелязвала тези негови особености. Но други хора, когато разберат, че брат ѝ е аутист, странят от него.

– Аз не смятам аутизмът за заболяване, – казва Елена, – по-скоро е обратното. Много хора с аутизъм се отличават с своеобразен начин на мислене и имат ярко изразени способности.

На Елена винаги ѝ е весело с Алекс. Всички, които се запознаят с него, могат да поиграят с него на „догонване“.

Той е прекрасен брат, според Елена и по своему изразява любовта си.

Много хора, които срещат Елена и Алекс се опитват да разговарят с момчето. Вижда се искрена усмивка не само на устните на Алекс, но и на хората, които контактуват с него, а това е добра новина.

Елена очаква, че в бъдеще брат ѝ ще постигне много, ще стане творческа личност и всеки ще може да общува с него.

Ваньо не е като другите. Понякога на улицата се държи доста необичайно.

Сестра му често се шегува:

– Гледам го и не мога да го позная.

В действителност тя много обича брат си. Заедно с него тя прекарва много весело.

Тичат, играя, той я носи на гръб, а понякога ѝ говори смешни и непонятни думи:

– Ау пау, хайхото, ….

С Иван може да се играе на топка, домино и други игри. Майка му го учи да смята.

Като си помисли човек, повечето от гениите са малко странни. Така че в странността няма нищо лошо.

Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

Американският пенсионер Юджин Бостик от град Форт Уерт е построил мини влак, в който да вози скитащите се кучета. По такъв начин 80- годишният мъж е искал да развлече малко изхвърлените животни.

През последните 30 години пенсионерът заедно с брат си се погрижил за бездомните кучета, които идвали при тях в конюшната. Мъжете ги хранели и им оказвали всякаква медицинска помощ. Но това им изглеждало недостатъчно, за това измислили интересно развлечение за животните.

Тази идея дошла в главата на Юджин, когато видял трактор, които теглел няколко колички. Американецът построил аналогична структура, в която мини тракторът дърпа вагончета за кучета.

– Сега щом запаля моторът на трактора, кучетата изпитват радостно вълнение и сами скачат във вагончетата, – разказва възрастният американец.

Бостик вози девет кучета по 2-3 пъти в седмицата около града или в гората, като непременно спира при реката. Такива разходки продължават около час и половина.

– Аз съм вече на 80 години. Предполагам, че това няма да продължи дълго. Но аз ще го правя до тогава, докато мога – е отбелязал пенсионерът.