Вера и Сашо си купиха нова камера.

Изведнъж тя започна да прави грешки. И тъй като камерата бе нова имаше гаранция.

В сервиза при проверка за изправността ѝ, не откриха нищо нередно. Но в дома на Вера и Сашо дисковете отново започнаха да се развалят.

Те пак отидоха в сервиза, но там им заявиха след повторна проверка:

– Всичко е ОК.

Вера и Сашо се умориха да тичат напред назад. Само до сервиза бяха 150 километра.

– Жалко за камерата, – мърмореше Сашо, – толкова много пари дадохме за нея.

Един човек, след като чу за проблема им, ги посъветва:

– Идете при свещеника на местната църква. Той е известен с това, че молитвата му е доста ефективна. На много хора е помогнал досега.

– Е, какво пък да вървим в църквата и да търсим този свещеник, – примирено каза Вера.

Речено сторено. Така двамата Вера и Сашо тръгнаха към църквата, за да им се ремонтира камерата.

– Дали наистина ще се възстанови някога тази камера? – каза Сашо с болка, съмняващ е в изхода на ситуацията.

В църквата цареше традиционната атмосфера: иконостас, свещи, миризма на тамян, а  няколко възрастни жени шепнешком разговаряха.

Сашо показва камерата на свещеника и му каза:

– Тя допуска много често грешки.

Свещеника я огледа и разбиращо кимна с глава:

– Добре, сега ще се помоля с подходяща молитва за случая и всичко ще бъде ОК. Документите на камерата носите ли? Дайте ги.

Свещеникът ги отвори и бързо ги разлисти. Извади изпод расото мобилния си телефон и набра един номер.

– Ало! Сервизния център ли е? Аз съм свещеникът Игнатий. При мен донесоха една повредена камера. Тя все още е в гаранционен срок. Не можете ли да я замените?

Изглежда от другата страна му отговориха отрицателно, защото той се намръщи, но дружелюбно каза:

– Извинете тогава, всичко добро!

След това този едър мъж в расо, затърси още нещо в мобилния си телефон, а на Вера и Сашо каза:

– Сега с друга молитва ще се помоля, тя е по-ефективна.

И отново звънна:

– Ало, брат, тук има една малка работа за теб. Накратко. Нали знаеш Сервизния център? Там са загубили всякакъв страх, обидили са много добри хора. Вземи необходимото решение и бързо реши въпроса. Бъди здрав. Ангелите да те пазят.

А след това свещеникът се обърна към Вера и Сашо:

– След два дена отидете в сервиза. Ще ви дадат друга камера. Ако нещо не е наред, ето телефония ми номер. Идете си с мир….

В стаята беше толкова тъмно, че мракът можеше с нож да го режеш. Светльо седеше на края на леглото, подпрял главата си с длани.

Той не можеше да изчисти спомена, който постоянно го тревожеше.

Завари баща си пред тоалетката на майка си.

„Сигурно му е свършил одеколона за след бръснене – помисли си Светльо – и търси нещо подходящо за да го замести“.

Тогава баща му стреснато се обърна, а той се шокира.

Мъжът срещу него, човек на средна възраст, имаше подчертано ярко червило на устните си. Забелязваха се бледо изписани зелени сенки, а очите му бяха подчертани с черен молив.

Светльо веднага избяга от стаята. Това, което видя, умът му не можеше да го възприеме.

– Защо е пред тоалетката на мама? На жена ли се прави? – уплашено си каза той.

Баща му го настигна в коридора, хвана го за рамото и каза:

– Не споменавай нищо за това пред майка си.

По-късно Светльо заварваше баща си да се кипри и конти там. Дори веднъж забеляза на краката му обувки на високи токчета, а пред огледалото мереше върху себе си някои от роклите на майка му.

За Светльо това бе истински ад. Той не смееше да сподели с никого това. Ако кажеше в училище на някой от приятелите, щеше да му се присмее, а майка си не смееше да погледне в очите.

Минаха няколко месеца и майка му узна. Тогава родителите му започнаха да се карат и един ден баща му каза:

– Аз си тръгвам.

Светльо трепна, но нищо не отговори. Външната врата хлопна и настана тишина.

Скоро се прибра и майка му:

– Отиде ли си?

Светльо само кимна с глава.

Тя седна на дивана и каза:

– Отвори прозореца, да се от мирише.

– Добре….

Майка му се разплака. Светльо дойде и я прегърна. Хлипайки тя започна да говори:

– В началото не се досещах, че той …. има нещо общо с пазача при училището. Виждах ги заедно, но за мен това ….. бе нормално. Мъже се срещат, ….. пият заедно, ходят на риба или мачове ….

Болката ѝ изригна в нестихващ плач. След като се успокои продължи:

– Щях да му простя. Човек се обърква. Но той нямаше намерение да се отказва……. И с кого тръгнал? С този тъмнокож човек, не е негър, но кожата му е такава …..

– Мамо, как не си го усетила? – смутено попита Светльо.

– Мислех си, че хората си омръзват ….. Толкова години сме заедно, няма да си лягаме всяка вечер все едно за първи път го правим.

– Аз го заварих пред тоалетката ти, а ти как разбра?

– Защо не ми каза? От колегите си научих, че когато ме нямало в къщи отивал при Наско пазача и там се бавел дълго. Никой не подозирал нищо лошо в това. Но един ден човек от квартала потърсил пазача и ги заварил, вратата не била заключена

Светльо бе отвратен. В живота му всичко се обърка.

„От сега нататък, как ще живея? – идваше му и на него да се разреве. – Майка имам, но кой е баща ми? Или имам две майки? Тогава какво съм аз?“

Слънцето печеше силно. Добре, че подухваше лек ветрец, та жегата не се усещаше. Истинска прохлада се усещаше само край реката.

Лозан бе навел глава. Той бе подпрял гърба си на една бреза. Мрачни мисли бяха стегнали сърцето му като в менгеме.

– Сава ми е най-добрият приятел, – въздишаше тежко той. – Как можа да го каже? Нима не разбира, че по този начин може да ме нарани жестоко? Не, той мисли само за себе си. За него аз съм нищо и може да ме мачка, както си иска. Ще му дам да се разбере!

Лозан въодушевен от мисълта за отмъщение, бързо закрачи към дома си. Зверското отражение върху лицето му, караше хората, които го срещаха, да се отдръпват от него с някаква тревога в сърцата си, казвайки си:

– Този нещо не е наред!

– Дано не направи някоя беля!

Но никой не го спря и не го попита за нищо.

Лозан изведнъж промени посоката си на движение и тръгна към дядо Димо. Той много уважаваше стария човек, който не веднъж му бе помагал и го бе съветвал.

Когато дядо Димо видя мрачното лице на Лозан усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака младежът сам да изкаже болката си.

– Дядо Димо, – започна направо Лозан, – днес Сава, най-добрият ми приятел, ме обиди безмилостно. Решил съм да му отмъстя.

Старецът го погледна тъжно и започна да го увещава:

– Не бива, сине, да правиш това. Сам Бог казва: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние“.

– Та ти не знаеш как той ме нарани! Не, ще му отмъстя! Няма да чакам друг да прави това вместо мен.

Като видя старецът, че не може да убеди с нищо обидения, предложи:

– Хайде да се помолим!

Все още огорчен, макар и неохотно, Лозан се съгласи.

– Боже, – започна молитвата дядо Димо, – ние нямаме повече нужда от грижата Ти за нас. Искаме сами да отмъщаваме на този, който ни е наранил….

Когато Лозан чу тези думи, изтръпна. Очите му се напълниха със сълзи и той тихо каза:

– Господи, прости ми! Няма да отмъщавам повече на никого, независимо колко ме е наранил или огорчил. Оставам всичко в Твоите ръце, нека бъде волята Ти.

Докоснато от Божията ръка, сърцето на Лозан, което бе изпълнено с огън и жупел, готово да се саморазправя с наранили я го, изведнъж отстъпи.

Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.

Злото подучило Отчаянието:

– Иди при Радостта и я предизвикай така, че повече да не бъде щастлива, а после заедно ще ѝ се присмиваме.

– Да, тя не трябва да е толкова весела и доволна от всичко, – съгласило се Отчаянието.

След което отишло при Радостта и казало:

– Радост, хайде да започнем заедно да се отчайваме!

Радостта се усмихнала:

– Добре, само че имам едно условие. Ще се отчайваме заедно ако намериш повод за това, докато си в моя дом.

Отчаянието започнало да търси повод за униние. И не търсило дълго. Погледнало през прозореца и намерило, след което казало:

– Навън вали и е студено – и започнало да трепери, за да подкрепи думите си.

– Какво от това? – казала Радостта. – Дъждът е Божия милост, това означава, че ще има добре реколта.

– Да, но този дъжд вали вече втора седмица. Така че можем да останем и без реколта, – замърморило Отчаянието.

– Бог е милостив! – Радостта не остави да бъде подведена. – Той ще ни изпрати слънце. Няма да ни остави така и ще ни осигури храна. А ние трябва да бъдем още по-внимателни с това, което имаме.

– Какво толкова имаме? – с болка вдигна ръце Отчаянието. – Наоколо само бедност и нищета ….

– Това не е беда! – възкликна Радостта. – В студ и глад има бедност, но Бог скоро ще си спомни за нас!

– Ти какво само повтаряш: „Бог….. Бог“, – разсърди се Отчаянието. – За всяка болка и мъка нямаш ли друг отговор?

– Бог е тук – и Радостта посочила сърцето си, – а ако не ти хареса ето вратата.

Отчаянието разбрало, че не може нищо да направи, за това навело печално глава и напуснало дома на Радостта.