Полунощ е, а Ана се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Тази нервност и безсъние си имаха причина.

Вълна от мисли ѝ припомняха жестоката неспаведливост, която бе понесла. Тя нямаше вина, но трябваше да изтърпи тази неправда спрямо себе си.

В сърцето на Ана нямаше капка любов, която да покрие всичко това. Какво можеше да направи? Да плаче и да се окайва? Едва ли това би ѝ помогнало.

Ана не се поколеба и със сълзи на очи се обърна към Бога:

– Господи, дай ми сила, с която да изпълня Твоето прдписание за любов, която покрива всяко нечестие и произвол.

Мигновено Божия Дух започна да работи в нея, давайки начало на силата, която ѝ помогна да забрави всичкото зло, което бе развалнувало душата ѝ.

В ума си Ана изкопа гроб. С тъга сложи в него несправедливоста, която я накара толкова много да страда и я покри със земя.

Образувалата се могила Ана покри с рози и теменужки, и заспа. Сънят ѝ донесе спокойствие и мир, толкова жадувани и очаквани.

Раната ѝ, която изглеждаше смъртоносна, бе излекувана, дори белег не остана.

След време, когато я питаха:

– Какво се случи тогава с теб?

Ана вдигаше рамене и се усмихваше. Тя бе забравила злото извършрно спрямо нея, но помеше помощта на Бога в този критичен момент.

Слънцето отдавна бе надигнало глава и даряваше щедро топлината си.  Дядо Стоян бе седнал на пейката пред дома си и приемаше с радост този дар, напичайки изпосталяло си и смачкано под тежестта на възрастта тяло.

Дотича внукът му Станислав и се намести до него на пейката. Старецът погали момчето и продума със стържещия си старчески глас съпроводен с лека кашлица:

– На Земята се е отворил един-единствен източник на жива вода, призован да напои цялата жадна вселена.

– Извор с жива вода? – Станислав се оживи. – Къде е той и защо е само един?

– Защото Бог е един и пътят към Него може да бъде само един, така че жадните да знаят къде да отидат. А тези които имат тази вода, да я дадат на нямащите, които без да се съмняват и колебаят я приемат с радост.

Дядо Стоян говореше не за обикновена вода, а за онази, от която човек пиейки не ожаднява, а в него тя се превръща в „извор на вода, която извира за вечен живот“ .

И тъй като внукът му го гледаше неразбиращо, старецът продължи:

– Тази вода е семе, пълно с животворяща сила. То ще порасте и ще принесе плода на Божия Дух.

– А ние трябва ли да правим нещо, за да го получим? – и на Станислав му се дощя да отпие от тази чудновата вода.

– Трябва да поработиш малко върху „земята“ на душа си, за да не е толкова студена и суха, каквато си е, – усмихна се старецът.

– Това сигурно е голямо и безценно съкровище, което навярно си заслужава труда! – възкликна Станислав.

– Но изисква и голяма отговорност, – въздъхна дълбоко дядо Стоян.

– Колко ужасно ще бъде, ако дарът на Божия Дух си остане така, а ние затъваме в своите страсти и суети?! – тъжно констатира Станислав.

– Тогава земният живот ще отлети, а небесния няма да започне…..

Вечерта отнесе уморените по домовете им. За тях денят бе тежък и обременен. Но това не се отнася за децата. Те са неуморни особено, когато разгадават и откриват нещо ново.

Веско макар и малък, бе голям любознайко и досаждаше на околните с многобройните си въпроси. Единствено дядо му Веселин бе търпелив да го изслуша и да отговори на питанията му.

Старецът едва бе се прибрал, когато внука му го връхлетя като торнадо ……

– Дядо, нали сме Божи деца?

– Да, разбира се! – усмихна се топло дядо Веселин.

– И щом сме такива, – разсъждаваше на глас Веско, – трябва да бъдем водени от Божия Дух, но ….

И малчуганът се сконфузи.

– Искаш да кажеш, че това не винаги става? – опита се да му помогне старецът.

– Защо е така? – последва директен въпрос.

– Думата „водени“ на гръцки е ago. От нея произхожда думата agonidzo, т.е. „агония“.

– Какво значение има това? – прекъсна обясненията на дядо си малкият любопитко.

– Това ни показва, че понякога, когато ни води Светия Дух, това може да се окаже мъчително и доста болезнено, – уточни старецът.

– Защо? – естествено „цъфна“ нов въпрос.

– Защото нашият ум не разбира това, което Духът ни кара да правим, а плътта не иска да се подчинява и не желае да бъде послушна.

– Тогава какво да я правим с тая плът? – застана войнствено Веско, готов дори да я смачка, щом му пречи.

– Ако искаме да бъдем водени от Божия Дух, – продължи да изяснява повдигнатия въпрос дядо Веселин, – ние трябва да спечелим войната с нашата плътта и ум.

– Излиза, че за да ни води Светия Дух, трябва да премахна ума и тялото си?! – Веско ококори неразбиращо очи.

– Просто трябва да преодолеем тази малка агония, за да се движим според свръхестественото водителство и да се научим да следваме Лидера.

– Аха, – закани се сериозно Веско, – ще им кажа на тази плът и на този ум, кой трябва да ги води!

Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.

Облаците намръщено следваха пъплещите по земята. Вятърът свиреше между клоните и песента му смразяваше всяка душа.

Петьо и Герасим решиха да отидат до един магазин, който наскоро бе отворен.

Когато влязоха в помещението за продажби на стоки, Петьо започна да разглеждат изложеното.

– Колко ли струва това? – попита той.

– Един лев, – отговори Герасим.

Петьо избра друга стока и попита пак за стойността ѝ. Отговорът бе:

– Един лев.

– Ти шегуваш ли се? Всичко ли в този магазин е по един лев? – остана смаян Петьо.

– Да, – кротко отговори Герасим.

За Петьо бе много трудно да повярва, че всичко струва толкова малко.

– Ти питаш като хората изразяващи неверието си, когато чуят колко струва спасението им, – засмя се Герасим.

– А колко струва спасението? – попита съвсем сериозно Петьо.

– Нищо, – отговори Герасим.

– Как така? – ококори очи невярващо Петьо.

– Исус плати цената, – обясни Герасим.

– И не трябва нищо да правя за спасението си? – поклати глава недоумяващо Петьо.

– Ти се спасяваш по благодат чрез вяра, – допълни Герасим.

– Но аз съм грешник, – призна си Петьо.

– Затова се нуждаеш от Исус, – усмихна се Герасим. – Сам нищо не можеш да направиш, за да се спасиш.

– Нищо.

– Да, нищо! Това е дар от Бога.

Петьо още не можеше да проумее чутото.

– Ти не трябва да разбираш всичко това, просто повярвай и остави Божия Дух да извърши останалото, – заключи Герасим.