Всеки, който познаваше Филип можеше да каже за него:

– Той е добро момче. Работи повече от очакването и прави много повече без да сме го молили.

Само пастирът забеляза нещо нередно в поведението му.

– Ти се опитваш да спечелиш одобрението на другите и на Бога, за това толкова много се стараеш.

Филип се смути.

– Това са добри качества, когато ги даваш като дар на другите,– добави пастирът, – но никога не бива да ги използваш, за да спечелиш приемане и любов от хората или от Бога.

Филип още не бе убеден, че постъпва неправилно.

Тогава пастирът му го посъветва:

– Запитай се дали има някакъв дар, който можеш да дадеш на Бога, който Той да не притежава.

– Не, – в отговор Филип поклати глава.

Пастирът му се усмихна:

– Бог не може да бъде „купен“. Дарът на благодатта е безплатен. Щом това е вярно, какъв трябва да бъде нашият отклик? „Да вършиш правда, да обичаш милосърдие и да ходиш смирено с твоя Бог“.

Така Филип научи:

– Моите действия са израз на благодарност, а не начин за „купуване“ на Божията любов.

Благодатта е безплатна, а верният живот е нашият благодарствен отклик.

Очите на Стефан блестях. Той бе много развълнуван.

Не можа да намери точните думи, за това само подаде листа хартия, който държеше, на баща си.

Това беше тест по математика с оценка сто процента.

Бащата внимателно започна да разглежда теста.

– Татко, учителката каза, че времето е свършило, а бяха ми останали още три въпроса, на които още не бях отговорил, – сподели Стефан.

– Но как си получил тогава отличен резултат? – попита бащата учуден.

– Учителката ми показа благодат. Разреши ми да завърша теста, въпреки че времето бе свършило, – обясни Стефан.

– Бог ни е дал много повече отколкото заслужаваме чрез Христос, – добави бащата.

– Така е, – съгласи се Стефан, – благодатта и милостта са незаслужени благословения.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Синагогата бе тиха. Свитъкът бе отворен.

Исус стоеше. Четеше познати думи:

– Духът на Господа е на Мене, Защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите. Да пусна на свобода угнетените. Да проглася благоприятната Господна година.

И като затвори книгата, върна я на служителя и седна.

Очите на всички в синагогата бяха вперени в Него.

Спокойно с власт Той каза:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

В този момент пророчеството стана присъствие. Обещанието прие плът. Това не бе вече само бъдеща надежда, а жива реалност.

Векове наред Израел чакаше тези думи да оживеят. Те познаваха добре пророчеството: добри новини за бедните, изцеление за съкрушените сърца, свобода за пленниците и възстановяване на зрението на слепите.

Мнозина предполагаха, че изпълнението ще дойде чрез власт, позиция или политическо спасение, но Исус им разкриваше нещо по-дълбоко.

Изпълнението на това обещание не идва със сила, а със състрадание.

Исус обяви за Себе Си:

– Духът Господен е върху Мен.
Това не бе хвалба, нито символичен език.

Всичко, което Исая бе предвидил, бе въплътено в Христос.

Където Исая говореше за освобождение, Исус носеше избавление.

Исая обещаваше изцеление, Исус докосваше рани.

Исая провъзгласи благодат, Исус разпространяваше благодат.

Поразителното е как Исус завърши четенето си. Той спря преди „деня на отмъщението на нашия Бог“.

Тази пауза бе умишлена.

Тя разкриваше сърцевината на Неговото първо пришествие. Не съд, а спасение. Не осъждане, а възстановяване.

Чрез Исус Бог се навеждаше към човечеството с милост. Вратата на благодатта бе широко отворена.

Спасението не е абстрактно.

Исус не просто освобождава хората от обстоятелствата, а от пленничеството, обвързано с идентичността им.

Бедните получават достойнство. Съкрушените получават надежда. Пленниците откриват, че са видени и познати.

Изпълнението не е само за променени условия, а за промяна на сърца.

Изпълнението изисква отговор.

За нас днес пророчеството изказано от Исая означава следното:

– Каквото е счупено, не е извън изкуплението. Каквото е вързано, не е извън свободата. Изпълнението не е просто историческо, то е продължаващо. Христос продължава да изпълнява това Писание в животи, предадени на Него.

Спрете и се вслушайте отново в Неговите думи:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

Днес надеждата е налице и се предлага свобода.

Днес Исус стои пред вас, не като далечно пророчество, а като жив Спасител.

Малката Михаела стискаше здраво в малките си ръчички две колички. Ако можеше да грабне и още една, щеше да е добре, но нямаше толкова сили, за да ги носи.

Няколко пъти изтърваше товара си, но отново ги вдигаше и продължаваше напред.

Опиташ ли да ѝ помогнеш, крещеше:

– Не!

Не отстъпваше толкова драгоценно нещо за нея.

В живота ни често сме в същото положение.

Толкова силно се придържаме към хора, места, неща, ангажименти и задачи, че мисълта да се откажем, за да се хванем за нещо ново, може да бъде обезсърчителна.

Не е лесно да се откажеш от познатото, за да се стремиш към новото.

Но когато Бог те призовава към нещо повече, нещо ново, ние трябва да се освободим, за да се хванем.

Понякога пускането не е свързано с хора, места или неща, а с минали болки, рани и обиди.

Пусни го! Забрави здраво стиснатото. Прости. Обърни се и погледни в новата посока.

Друг път това ще означава да се откажеш от стари ангажименти и места на служене и да се подчиняваш на Бог, докато Той ни води към нова територия.

Придържането към старите удобства е лесният начин на живот, но решителният живот, насочен към послушание на Бог, ще доведе до ясни решения да се подчиняваме, където и да ни води Неговата воля.

Той обещава, че Неговата благодат е достатъчна, където и да ни води.