В селото бяха останали малко хора. По-младите отидоха в града или заминаха в чужбина. Старите хора обработваха градинките си или се препичаха по пейките на слънце.

Годишнина ли бе, юбилей ли бе, не се разбра, но бай Йордан бе събрал своите си и празнуваше.

Извадиха дванадесетте стола, които стопанинът бе купил още в младостта си. Тогава му бе харесала изработката им и му се дощя да ги има, така се снабди с тях.

И ето сега на празника дойде и техния ред. Когато ги извадиха погледите на хората бяха привлечени от три стола, те бяха от колекцията, но не приличаха на никой от останалите.

Единият изглеждаше стар и изхабен. Бе по-дребен от другите. Ръбовете му бяха протрити, сякаш бе слугувал стотина години.

Вторият от столовете извисяваше ръст над другите, той имаше голямо сходство с останалите, но се усещаше как се големееше между братята си.

Третият бе като останалите столове, но в него имаше блясък и допълнителна красота. Сякаш някой допълнително го бе обработил и изправил ръбовете му. Цвета му бе по-свеж от този на другите, може би защото бяха покрити с прахуляк, кой знае?!

– Бре да му се не види, – зацъка с език бай Йордан, – когато ги купувах всичките бяха еднакви, нямаха никаква разлика помежду си. Какво е станало с тях?

– Ех, да беше жива баба Марга, тя щеше да ни обясни тази промяна, – обади се леля Денка.

– Тя бе мъдра жена, – добави Стоян, един от синовете на Йордан, – от всичко отбираше.

– Най-заплетените и невероятни случаи разумяваше, – обади се дядо Дечко.

Докато се чудеха изведнъж пред тях изникна възрастна жена, цялата облечена в черно.

– Какво ви притеснява добри хора? – попита тя.

Те и посочиха трите различаващи се стола.

Жената изгледа столовете и каза тихо, но властно:

– Аз останах! Аз тръгнах! Аз се промених!

Хората наведоха глави и започнаха да разсъждават върху казаното. Всеки от тях по един или друг начин свързваше своето битие с тези думи.

По едно време се размърдаха и се обърнаха към жената, за да ѝ благодарят за мъдростта, но нея вече я нямаше.

Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Ако някой ви каже, че есента е времето на меланхолия и депресия, не му вярвайте. Някои хора точно в такъв сезон се настройват философски. Не вярвате ли?

Тогава чуйте двамата приятели Драго и Емо върху какво разсъждават по време на следобедната си разходка. На тях изглежда не им влияят сивите облаци събрали се застрашително над главите им, нито забързаните хора край тях.

– В поведението на Исус нямаше невъздържаност, импулсивност или безразличие, – каза Драго. – В Него се усеща безметежна сила, която не се поддава на паника.

– Повечето от нас под християнски живот разбират собственото си битие, без да се съобразяват с Божиите изисквания, – отбеляза Емо.

– В плътския живот има импулсивност без пориви, но Бог никога не се е опирал на такава като нея, защото това пречи на развитието на ученика.

– Как Божият Дух спира неправилните ни стремежи? – попита Емо.

– Много просто, – засмя се Драго, – ще покаже глупостта ни във всичките ѝ нюанси …

– И ние евентуално веднага ще се оправдаем, – наблегна Емо.

– Такива неща могат да се простят на малко дете, но за възрастен човек са пагубни. Индивид, който остава във властта на своите желания и страсти, става капризен и разглезен, – подчерта Драго.

– Стремежите ни трябва да се приучат на ред, така че да се превърнат в интуиция, – тържествено произнесе Емо.

– Сам се убеди, че ученичеството е основано изключително на свръхестествената Божия благодатта.

Двамата вървяха известно време бе да обменят мисли.Собствените им размисли взеха превес над желанието да философстват.

– Да предположим, че можем да излезем от трудна ситуация със собствени сили, – Емо наруши мълчанието, – но дали те ще са ни достатъчни за да живеем 24 часа свят или с други думи казано Богоугоден живот.

– За да бъдем Христови ученици в най-тежките си дни ни е нужна Божията благодат.

– Забележи, от къде взимаме сили за всичко това? Какво ни е нужно от Бог, за да творим необикновеното?

– Това от нас не се изисква…..

– Ние трябва да бъдем несвойствени и нетипични в обикновените неща, – прекъсна приятеля си Емо, – да бъдем светлина в калните улиците на презрените хора, а това не става с магическата пръчка.

Разсъждаващи в мрачното, намръщено есенно време, защо пък не?!

„…. назидавате себе си във вашата пресвета вяра…“

Отново дъжд. Изобилен и непрекъснат. Влагата проникваше навсякъде и навяваше тегота и безнадежност.

Стоил крачеше, навел глава и преосмисляше случилото се. Мислите неспокойно препускаха в главата му и не му даваха мир.

Скоро прекрачи прага на дома си, закачи мокрото яке на закачалката, влезе в хола и се тръшна в единия фотьойл.

Баща му четеше вестник на дивана. Той забеляза, че синът му е разстроен и съчувствено се обърна към него:

– Отново неприятности?

– Както винаги Атанас, – махна недоволно с ръка Стоил, – с неговите непрекъснати претенции, че ако имал това и това, щял да оправи нещата.

– Балансиран живот се постига, в зависимост от това, – наблегна  бащата, – какво си поставил в центъра на живота си.

– И къде е разковничето? – бурно реагира Стоил. – Какво трябва да постави човек в центъра на живота си, за да му бъде всичко наред?

– Помисли си за живота като колело, – спокойно каза бащата. – Всички спици на живота, които представляват взаимоотношенията ти със всичко около теб, са насочени към някакъв център. Това могат да бъдат семейството, кариерата, парите, а защо не и Исус?

– От къде си сигурен, че има някакъв център, от който влияе живота ми? – попита троснато Стоил.

– Обърни внимание, за какво най-много мислиш, – посъветва го бащата. – Именно това е, което те стимулира да действаш.

Стоил въздъхна и нищо не каза.

– Центърът на живота ти е от решаващо значение за баланса в теб, – продължи бащата. – Солиден център води до стабилен живот.

– Ясно, крехък център води до слаб живот, – засмя се пресилено Стоил.

– Когато чуя, някой да казва, че животът му е провален, – каза бащата без да се засяга от думите на сина си, – това означава само едно. Центърът му е дефектен. Той е взел нещо различно от Бог за свой приоритет в живота.

Лицето на Стоил измени вида си. То стана сериозно. Младежът усети, че в думите на баща му има нещо ценно.

– Центърът създава не само стабилност, но контролира и влияе върху всичко останало в живота ти, – каза бащата. – Каквото поставиш в центъра, то ще те стимулира и вдъхновява.

– Какво да избера за център на живота си тогава? – попита Стоил.

– Направи Исус центъра на живота си и Той ще ти осигури стабилността, контрола, и силата, които са необходими за твоето битие. Само така във всички останали области на живота си: семейство, кариера, цели, пари, … чрез Исус ще намериш баланс.