Михаил беше на почивка при свои близки. Там прекарваше почти всяко лято. Той живееш в един от големите градове във вътрешността на страната, но там няма море, за това бе и това гостуване.

Тук Михаил се препичаше и плуваше. Хората в това населено място бяха гостоприемни и топлосърдечни.

Но дойде края на почивката и Михаил трябваше отново да се върне в сивото ежедневие на многоетажния град.

Беше си взел билет предварително от летището. Самолетът излиташе в три следобед.

– По това време нямаше пиков час или натоварен трафик, – весело си каза Михаил.

Така той реши и удължи малко престоя, дори си позволи да хапне на вилата на чичо си.

Когато Михаил се върна да си вземе багажа от дома на една от лелите си, при която го бе оставил за малко, започна силен дъжд. Надигна се буря. А улиците се превърнаха в дълбоки реки. Това не беше обичайно за района, но се случи …

Колата едва пъплеше по улиците към аерогарата, по-скоро можеше да се каже, че плуваше. Една от улиците Михаил измина за половин час, а тя бе дълга около километър.

– Не, това е повече от, колкото можеше да се очаква, – удряше Михаил по волана и се ядосваше. – Така до никъде няма да стигна и ще изпусна самолета.

До него братовчед му, който бе дошъл да го изпрати, мълчеше, но и на него му кипна.

– Сякаш всичката вода се е събрала на тази улица. Виж колите пред нас, едва пъплят. Страшен късмет извади днес, Мишо.

По някакво чудо се добраха до летището, но стълбата бе вече махната от самолета, пътниците с багажа им бяха качена. Всички бяха по местата си, освен Михаил.
Вратата на самолета се затвори, а Михаил изтича да води преговори с ръководителя на движението. Запъхтян нахлу в стаята и каза:

– Господине, моля ви спрете самолета, за да мога да се кача. Времето бе отвратително. Едва се добрах до летището.

Мъжът го изгледа строго:

– Младежо, това не е игра. Има си строги правила, които са написани, за да се осигури безопасността на пътниците. Това не е маршрутка. Вдигаш ръка и те качва, а после слизаш, където искаш.

– Но аз утре съм на работа….

– Обадете се на началника си, че ще закъснеете.

– Но ….

Мъжът насреща не търпеше никакви възражения и прекъсна Михаил:

– Когато човек тръгва на път, особено със самолет, тръгва много по-рано от предвиденото.

Но Михаил изобщо не искаше да го слуша:

– Разпоредби, правила, не ми ги разправяйте тия. Дори и за малка дреболия сте отменяли полет, а друг път сте правили компромиси на различни хора, за да им угодите, но аз не съм важна клечка нали?

Мъжът го изгледа студено:

– Самолетът не е детска играчка. В него са се качили около 300 човека. Не мога заради това, че не сте предвидили време за неочаквани случаи, да спра излитането му.

Михаил излезе разгневен и ядосан на диспечера, и на времето. Всички му бяха криви за нещо.

Така или иначе времето бе пропуснато, а тази ситуация не можеше да се поправи. Освен това, парите, които бе дал за билета, бяха пропилени.

Наложи се Михаил да гостува още два дни на роднините си, защото въпреки летния сезон, времето се влоши и летището бе затворено.

Проливните дъждове и силният вятър дадоха достатъчно време за размисъл на Михаил.

Така и ние в живота пропускаме възможности заради това, че не сме действали по-рано.

Възможностите се изплъзват, а живота не се повтаря.

Група от инженери е разработила робот, който може да помогне при лечението на деца с аутизъм.

Технологичната играчка се казва Leka.. Тя ще помага на такива деца да играят обучаващи игри, предоставяйки сензорна стимулация чрез движения, светлини, вибрации и звук.

Конструкторите на устройството сравняват Leka с „куче водач“ за децата, което им помага да се ориентират, да преодоляват проблемите в обучението и социалните взаимоотношения.

Конструкторите са уверени, че интерактивният робот ще помогне да се стимулират деца с нарушения при развитието си, като аутизъм, синдрома на Даун или с множество други увреждания.

Роботът Leka е предсказуем и стабилен в своите взаимоотношения. Той осигурява много важно за детето чувство за безопасност и спокойствие.

Играчката обслужва конкретните потребности на детето и се фокусира върху няколко сензорни стимулации. Неговите цвят, звуци и вибрации се подобряват от сензорна преработка и по такъв начин се намалява тревогата у децата.

Изминали са толкова векове, а целият свят все още чака този мир, за който са пели ангелите в първото утро след Рождество. Даже страната, в която се е родил Исус, страда от насилие и въоръжени конфликти.

– Къде е този мир? – ще попитате.

Той живее в сърцата на тези, който уповават на Божията благодат. Човек има мир в себе си дотолкова, доколкото се доверява на Христос.

В същото време, нашата земя се разкъсва от войни и размирици. Не зная такава страна, където цари пълен мир и безопасност.

Най-страшната война е между нас и Бог. В тази война ние упорито се бунтуваме срещу Неговата власт и смело решаваме да изградим своя живот без Него.

Сега имаме възможност да се примирим с Бога и да предадем своя живот в ръцете на Господа. Ако направим това ще имаме мир с Бога, мир в сърцето и мир един с друг.

На хората сякаш не им достигат парковете и цветните лехи. На много тераси и покриви можете да видите не само цветя, но и дървета, дори цели градини.

Това не се прави само от любов към природата.

Един предприемчив китаец си купил мезонет на 18-я етаж. Достроил над себе си още няколко етажа, за да скрие пищната си градина.

Но не му провървяло, развикали се съседите. Страхували се за безопасността си, поради достроените нагоре етажи.

За това пък към градините никой няма нищо против. Те зеленеят навсякъде само очи да повдигнеш нагоре.

До скоро дървета и мини градини по покривите се срещаха само в Ню Йорк, но вече не е така. Урбанизацията притиска хората, а те имат нужда от повече зеленина и красота.

В последно време Манол усещаше, че душата му е мъртва, но не знаеше със сигурност дали е така. Преди жена му да се разболее от рак, живота му бе по-ведър и по-ясен. Сега всичко му се струваше унило, мрачно и безинтересно.

Погледна детайла, от който бе почистил малка част. Той блестеше на ярката слънчева светлина.

Може би и душата му бе така зацапана и замърсена от скръбта. Мръсотията полепва бързо по всичко, както скръбта по душата.

„Как ли Бог изчиства и възстановява душата?“ – помисли си Манол.

Представи си как Божията ръка отнема тинята и сметта от душата му и тя засиява.

„Но аз съм вече стар, нима Бог ще се занимава с такъв старец като мен?“ – каза си Манол.

Той взе отново топче памук и продължи с почистването на детайла. Докато работеше си мислеше за Добрият пастир Исус, който се грижи овцете му да имат достатъчно вода и храна. Под Неговата ръка те винаги се чувстват в безопасност.

От какво се нуждаеше Манол? От съпруга? Не, никой не можеше да му замени неговата скъпа Маша.

– Щеше да ми бъде по-лесно, – въздъхна Манол, – ако някой само с малко памук и почистващ препарат можеше да ме поправи.

Работеше бавно и прецизно. Мислите му отново се отклониха към душата му. Ако тя трябваше да бъде подкрепена и възтановена, това можеше да направи само Исус. Манол разбираше, че сам не може да се справи с положението. От седмици се опитваше да излезе от депресията, но не се получаваше.

Той погледна ръцете си, беше много стар, струваше ли си някой да се заеме с „почистването“ му. Изведнъж трепна. Не бяха ли всички хора еднакво ценни за Исус?

Спомни си една от притчите в Библията, където пастирът търсел една загубена овца, въпреки, че имал още деветдесет и девет други. Малък лъч на надежда започна да се промъква във душата му.

За Манол нямаше значение как щеше да бъде „почистен“, само трябваше да вярва, че това ще се случи.

Спря да работи и погледна нагоре. Думите му заседнаха на гърлото. Сълзите рукнаха от очите му.

– Исусе, – прошепна Манол през сълзи, – моля те изчисти и подкрепи душата ми.