Голяма грижа за Петрана и Васил бе съдбата на по-малкия им син Желязко. Повече от две години беше без работа. Все не можеше да си намери мястото в живота. Желязко бе чувствителен и нежен по природа, но дали заради несполуките или неудачите му беше доста груб в общуването си с хората.

Живко осъзнаваше цялата трагичност и жестокост на обстановката, сиромашията и бедността, отчаяната битка за оцеляване, за това предприемаше какви ли не комбинации, от груба, непосилна физическа работа до поправка и продажба на стари, износени коли втора употреба, което правеше с приятеля си Наско.

Всички тези работи бяха свързани с много неизвестни, но когато имаше макар и слаб успех, нямаше по-щастлив от него. Щом влезеше при родителите си, ще се усмихне, ще извади малко пари и ще каже:

– Изкарах малко, купете нещо за ядене…..

Понякога пазаруваше сам и донасяше найлонова торбичка, подаваше я на майка си и казваше:

– Сготви нещо вкусно от това, защото съм гладен като вълк.

За съжаление тези мигове бяха много редки. Понякога не му плащаха и го разиграваха и целия му труд отиваше напразно. Всичко това сгъстяваше болката и мъката в ежедневието.

След всяко поредно „неплащане“ Живко се връщаше омърлушен в къщи, сновеше от стая в стая и мълчеше.

Родителите му загрижено го питаха:

– Какво се е случило?

Той нервно отговаряше:

– И да ви кажа, с това няма да се променят нещата … не можете да ми помогнете …

– Откажи се от тези коли, щом те лъжат и не ти плащат според уговореното, – съветваше го баща му.

Живко махаше с ръка и казваше:

– Ще се оправя, не ми се бъркайте! Не съм малък.

Понякога в дома им го търсиха непознати. Те имаха подозрителна външност, лицата им не вещаеха нищо хубаво. Живко ги посрещаше на врата, обличаше се бързо и тръгваше с тях.

Родителите му оставаха разтревожени и стояха нащрек, докато се прибере.

Един път, когато се прибра много късно вечерта майка му каза

– Не издържаме, Желязко. Така повече не може да продължава ….

– Какво правиш? Къде ходиш? Майка ти и аз ще се поболеем от притеснение и безпокойство, – добави баща му.

Обстановката се нажежи, искрата пламна, Желязко не издържа и се разкрещя на родителите си:

– Оставете ме намира! Да не мислите, че ми е лесно! В това напрежение съм толкова объркан и разтревожен. Мислите ли, че в такъв напрегнат и объркан живот няма и аз да се разболея, някой рак да хвана ……

Тримата стояха безпомощни и омърлушени, а Желязко се чувстваше двойно по-виновен, защото изпусна нервите си и се разкрещя на родителите си.

Това е съдбата на много младежи в България, които си блъскат главите и не намират изход от положението. Някои успяват да заминат в чужбина, но не всички успяват и там ….

Сред възрастното население на САЩ 32 милиона хора не могат да четат. Това е най-вече за тези, които идват от бедни семейства и нямат достъп до книгите.

Американската авиокомпания JetBlue, опитвайки се да реши проблема, е поставила в бедните райони на Вашингтон автомати, които дават безплатни книги.

Не е ли парадоксално? САЩ страна, която в много области е световен лидер, 14% от възрастните в нея са неграмотни, не могат да четат инструкциите в началното лекарството и табелите на магазините.

Това явление се отнася за хора от семейства с ниски доходи, които нямат достъп до книгите. С течение на времето, тези хора, които са израснали в такава среда, нямат интерес към обучението и търсенето на нови знания, така те остават в дъното на социалната стълба.

От друга страна, повече от половината от възпитаниците на американските начални училища не достигнат необходимото ниво на грамотност и почти не могат да четат и пишат.

Специален книжен апарат е поставен в един от най-бедните райони на Вашингтон Анакостия. Повече от половината населени в този район живее под прага на бедността. Родителите нямат възможност да дадат образование на децата си. Местните жители наричат това място „пустиня на книгата“, защото там няма от къде да се появят книги.

Според ръководството на компанията книгите, до които има свободен достъп, ще помогнат да се повиши нивото на грамотността  и ще доведат до интерес към учението и новите знания.

Във Вашингтон са поставени няколко такива автомата, а предоставените книги в тях са над 100 хиляди. Авторите на проекта смятат, че при това решаването на проблема с неграмотността, могат да се постигнат добри резултати.

В класацията на страните по отношение на грамотността, САЩ се класира на 16-то място от 23 възможни.

Милионерът Сюн Шуихуа е на малко повече от 50 години. Сега той е крал на металургията. Но не винаги е било така.
Преди много години, той е бил малко китайско момче живеещо в бедно селско семейство.
Как се е измъкнал от бедността и е направил пробив, историята мълчи.
След като натрупал своите металургични милиони, Сюн не забравил от къде е излязъл. Той помнел как хората от селото му помагали в неговото гладно детство.
Дошъл в селото си и съборил всички къщи, те били стари и порутени. След това изградил една нова реалност за хората в селото. Построил им нови домове, вили и пътища. 70 семейства живеят в съвършенно нови условия, съвсем непривични за тях.
Освен това за селяните с ниски доходи, той осигурил три хранения за своя сметка. Това на първо място са местните баби и дядовци, които още не са получили държавна пенсия.
Според експертите, целият проект е струвал на своя автор повече от шест милиона долара.
Но това изглежда съвсем дребно в сравнение с общочовешките ценности на китайския милионер. Тое е казал: „Спечелих много пари, които не мога да изхарча до края на живота си“. Това, което е направил, за него не е било никак трудно.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Това беше скандалът на десетилетието. Бившият финансов министър беше мъртъв. В медиите обявиха, че се е самоубил. От тази новина се развихриха множество предположения за причините на тази смърт. Не можеш да запушиш хорската уста.

– Много е откраднал, а после не е могъл да скрие това, което не достига, – твърдяха едни.

– Нещо горе не са се споразумели, взели са пари, а него са го набедили, – прибавяше друг.

– Набедили, глупости! И той е крал заедно с тях, – недоволно клатеше глава трети.

Щом хората не знаеха причината, можеха само да гадаят. Едни го защитаваха, други го коряха, а трети го плюеха.

И изведнъж всичките им теории се разбиха на пух и прах. Това, което бе станало, силно ги разтърси.

Представители на финансовото министерство, които в началото признаха, че финансовия министър е отклонявал крупни суми към частни сметки в швейцарски банки, разкриха, че тези пари са отивали за най-бедните хора.

В продължение на 4 години видният финансист е отнемал от богатите и е давал на най-бедните. Той е водил на своя глава война с глада и бедността. Ловко е прикривал действията си в отчетите на финансовото министерство. Първоначално от министерството смятаха:

– Министърът е правел това за сметка на крупни износители на оръжие.

Но парите, които трябваше да отидат в джобове на тези бизнесмени, са използвани за съвсем други цели. Те са отишли да облекчат гладуващите в Африка и болните в Индия.

Само за един ден този човек от мошеник, се превърна в застъпник и покровител на бедните. Навярно е съзнавал риска, който поема, но го е направил в името на гладните и слаби хора на планетата. Така той е спасил живота на хиляди хора…..