Марта се молеше за съпруга си в продължение на 25 години. Тодор бе непоправим алкохолик. Той имаше много лоши навици. Ако хората го разгневяха ги изхвърляше надолу по стълбите на дом си.

Но Марта се молеше и вярваше, че съпругът ѝ няма да остане такъв. Когато я питаха:

– Защо не се разведеш с него? Чудно е как го понасяш. От най-малкото се пали, може и човек да убие.

– Няма да го напусна, – отговаряше смело Марта, – защото знам, че един ден той ще бъде спасен.

Една вечер най-големият му син Мирослав се прибра от колежа. Завари баща си с бутилка и чаша на масата.

– Татко, – с болка промълви Мирослав, – страхувам се, че няма да бъдеш със майка, мен и сестра ми в рая. Много ще ни липсваш.

Тодор погледна сина си, остави чашата, която се бе приготвил да поднесе към устата си и с насмешка попита:

– Ти се тревожиш за мен?

Мирослав само поклати глава и я наведе надолу, за да не види баща му избликналите сълзи.

– Хайде да отидем в банята и там да направим споразумение с Бога, – предложи Тодор.

Младежът изненадано погледна баща си но го последва в банята.

Там двамата застанаха на колене. И Тодор се помоли:

– Господи, прости ми и спаси душата ми въпреки всичкото зло, което съм извършил….

Докато викаше към Бога, по лицето му се стичаха сълзи.

От тази вечер Тодор се промени. Той изля в мивката скъпите алкохолни напитки, които съхраняваше в специалния си шкаф. Вместо любимото си уиски пиеше кока кола.

Започна с жена си да посещава местната църква, а по време на обедната си почивка вадеше подарената му от свещеника Библия. Четеше я внимателно и си правеше бележки върху прочетеното.

Денят бе сив. Дъждът непрекъснато чукаше по прозорците и покривите на сградите. Петър Бързаков се бе активизирал. Утре му предстоеше да предаде този важен доклад, от който зависеше по-нататъшната му кариера и изкачването му в службата.

Марко, неговият син, постоянно се въртеше около него и задаваше многобройните си въпроси, които помагаха на малкото момче да преоткрива нови неща за себе си в този свят.

Търпението на Бързаков преля и стигна предела си. Той повече не можеше да се съсредоточи и да продължи доклада си. Затова се разрови в купчината бумаги на бюрото си, извади един лист, на който бе отпечатана картата на света. Разкъса го на малки парчета, подаде го на сина си и му каза:

– Ще ти купя сладолед, ако подредиш правилно тази карта.

„Ох, отървах се, – помисли си Петър. – Сега Марко има стимул и занимание за дълго време, така няма да ме занимава с глупостите си“.

Но бе сгрешил относно преценката на възможностите на сина си. Едва бяха минали 10 минути, когато Марко подаде правилно подредената карта на баща си.

– Как успя, за толкова кратко време, да изпълниш задачата? – попита го изумен Петър.

– Не беше много трудно, – засмя се Марко. – От другата страна имаше голяма рисунка на човек. Сглобих изображението му и го обърнах. Мислех си, че ако правилно съм събрал парчетата на човешката фигура, картата от обратната страна ще бъде точна.

Бащата се усмихна и каза:

– Хайде да излезем двамата и да си купим сладолед.

Марко засия, той бе успял да накара баща си да се откъсне от скучната си работа и да излезе с него.

Драган бе добър съпруг и баща. Майстореше в къщи  какво ли не. Всичко му се отдаваше. Но имаше нещо, с което не се залавяше и за което казваше:

– Всичко мога да правя в къщи, но не и да готвя. Това не е мой специалитет. Никога няма да се захвана с това.

Как се случи, никой не разбра, но един ден Драган сам пожела да напазарува продукти от близкия супермаркет и да приготви обяда.

Мая само възкликна:

– Чудесно! Готвя вече от толкова години, а сега си намерих и заместник! Готова съм да изям всичко, което приготвиш.

След като Драган влезе в кухнята, се чу дрънкане на тенджери, чинии, … След около час той предложи печено парче пилешко пред Мая и я помоли:

– Виж как е на вкус, става ли за ядене?

Жена му не искаше още от началото да го обезкуражи, затова преглътна малко парче от пилето и каза твърдо:

– Да.
Започнаха да се хранят. Драган забеляза, че Мая поглъща с апетит зеленчуците около печеното, но повече не посегна към пилешкото.

– Защо не хапваш от месото? – попита я той.

– Това пиле има странен вкус и интересен вид, – отбеляза Мая.

– Това е така, защото …… е свински котлет, – поясни Драган.

И двамата избухнаха в смях.

Когато се опитваме да помагаме на другите, ние биваме благославяни изобилно. Бог ни изпълва с желание да постъпваме по този начин по-често.

Това е акт на служение. Нещо, което може да ни изглежда съвсем просто, се превръща в духовно празненство.

Вие пирували ли сте в последно време?

Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“