Колко родители могат да кажат, че не са повишавали глас на децата си? За съжаление, не много. Да, много родители крещят на децата си, въпреки че не са искали да го правят.

Но с крещенето, човек може да се справи.

– Пепи, събери си играчките. Виж как си ги разхвърлил. Това е някакъв ужас. Не може да се мини отникъде, навсякъде са пръснати играчки ти. Ако така ги разхвърляш, ще ги счупиш всичките. Но нови няма да ти купим. Ти не цениш това, което имаш, тогава нови ли да ти купим? Няма да го направим. Защо си ги извадил, щом не играеш с тях? А сега кой ще ги събира? Мама? Тази няма да я бъде. Аз няма да събирам нищо. Сам си ги пръскал, сам ще си ги събереш. Сега ще си дойде баща ти и ще почне да се кара. Ти чуваш ли ме изобщо? Хайде , бързо!

Звучи много познато нали? Мисля, че се разпознаваме в тази ситуация. Ако така не сте говорили, то от други родители сте го чували. А навярно сте се върнали и малко по-назад във времето, когато ви се е карала учителката или съвсем наскоро, когато ви е хокал началникът.

Когато започват да ви крещят, кога преставате да слушате и се потапяте в своите преживявания, и се разсейвате? Някои по-рано, други по-късно.

Децата, в зависимост от възрастта, ще слушат първите няколко думи или фрази, но след това ще изгубят нишката на вашите „разсъждения“ след време.

Ако искате едно дете да ви чуе и послуша, говорете кратко и ясно. И не е необходимо да повишавате глас.

Един човек бил вярващ, но синът му не познавал Бога. Бащата много страдал от това, но не можел нищо да направи.

Усещайки, че скоро ще умре, този човек повикал сина си му казал:

– Моля те, да изпълниш една моя заръка.

– Каква, татко?

– Когато умра, 40 дни идвай в тази стая и стой в нея 15 минути.

– И какво да правя в нея? – попитал изненадан синът.

– Нищо не е нужно да правиш. Просто ще седиш в тази стая, но не по-малко от 15 минути.

Синът погребал баща си и точно изпълнил искането му. Влизал в стаята и седял в нея по 15 минути. След 40-я ден синът отишъл в църквата и се покаял.

Много по-късно синът осъзнал, колко мъдро е било бащиното завещание.

Бащата разбрал, че младият човек в този забързан живот, изпълнен със суета, няма време да помисли за смисъла на живота си и за душата си.

Понякога си струва да се спрем за малко, да постоим на тихо място  … и Господ ще почука на сърцето ни.

Веднъж врабец попитал синигер:

– Защо хората толкова се суетят? За къде са се забързали? За какво се тревожат?

Синигерът отговорил:

– Мисля, че те нямат в небето Баща, като нас, Който се грижи за нас с теб.

Исус посочи на учениците си безгрижните птици подчертавайки, колко са неестествени нашите грижи за бъдещето:

„Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?“

Ако той се грижи за малки птици и нежни цветове, тогава защо не можем да разчитаме на Него?

Той толкова ни обича, че изпрати Сина Си в света, да умре на кръста вместо нас. И всичко това направи за нашето спасение. Ето колко много ценни сме за Него.

Когато Алябиев научил, че благодарение на царска заповед, той трябва да замине за Сибир и да живее в град Тоболск, въпреки трагичното си положение, се разсмял.

– Какво толкова ви разсмя, господине? – с недоумение се поинтересувал чиновникът. – В Сибир ще ви научат да се държите по-сериозно.

– Това е малко вероятно, – казал Алябиев. – В Тоболск съм прекарал най-хубавите години от живота си, детството и юношеството си. Та нали баща ми е бил губернатор на Тоболск.

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.