Става дума за случай, при който някой ви принуждаване насила да теглите пари от банкомат.
Съществува мит, според който, ако крадецът ви принуждава да теглите пари от картата си, като въведете пин кода си от зад на пред, банкоматът ще ви даде пари, но специално устройство замаскирано в банкомата ще изпрати сигнал в полицията.
Такава система наистина е патентована в САЩ, но нито една банка или производител на банкомати не са го приложили до сега.
Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.
Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.
Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.
Някой се развика:
– Вътре е заредена бомба.
Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.
– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.
Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.
– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.
– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.
Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.
Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …
– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.
– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.
– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.
– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.
– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.
Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.
Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.
– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……
За революционерът най-главното изпитание била заетост в икономиката.
На Че Гевара се паднало такова изпитание, когато той оглавявал Националната банка, а след това и Министерството на промишлеността.
Легендата разказва, че Фидел Кастро събрал привържениците си и им задал въпрос:
– Има ли сред вас поне един икономист?
Недочул въпроса добре, Че Гевара разбрал вместо „икономист“ „комунист“ и първи вдигнал ръка.
А след това било късно да отстъпва.
Елена живееше в един не много голям град, но в него се усещаше живот. Тя бе сама с двете си малки деца. Мъжът ѝ почина преди пет години.
Елена изтегли кредит от банката и си отвори цветарски магазин. Първоначално всичко вървеше добре. Хората идваха и купуваха редовно цветя от нея. Тя бе любезна със всички и помагаше на всеки, с каквото може. Радваше се, защото виждаше как хората се усмихват и радостни излизат от магазина ѝ.
Дойде кризата и Елена бе принудена да затвори магазинчето си. Веднага се хвана на друга работа, но заплатата бе малка и тя не можеше да погасява дълга си към банката.
Някой я посъветва:
– Иди си преструктурирай дълга.
Елена послуша и отиде, но в банката не ѝ направиха отстъпка. Сумата, която ѝ оставаше да върне бе доста солидна.
– Какво да правя? А децата? – Елена стоеше на стола у дома и плачеше.
Малкият ѝ син Иван я прегърна и каза:
– Не плачи, мамо! Разкажи за нас във Facebook, може някой да се смили над нас и да ни помогне.
Елена нямаше никаква надежда, че това може да стане. Хората сега са в затруднено положение.
Тя си спомняше как един човек от банката ѝ бе казал:
– Да си мислила, когато си теглила. Щом си взела пари трябва да ги върнеш.
Елена не отказваше да върне парите, но сега нямаше от къде да ги вземе.
Въпреки съмненията си, тя седна и написа в социалната мрежа, търсейки помощ, от неравнодушни граждани.
И чудото стана.
Само за една нощ, хора, които изобщо не я познаваха бяха събрали сумата и дългът ѝ бе изплатен.
От събраните пари даже ѝ бяха останали да купи обувки на дъщеря си и палто за сина си.
След това много хора посетиха Елена и ѝ подариха дрехи и храна. Тогава тя разбра, че не е сама и че в труден момент ще се намери някой, който да ѝ помогне.
Симов затвори вратата и застана пред високото бюро.
– Приготвил съм се да вървя на тенис, – каза Радулов, – така че давай накратко.
Симов се постара да бъде убедителен, но докато още говореше, разбра, че Радулов знаеше за какво е дошъл. Човекът зад бюрото се държеше радушно, но очите му го наблюдаваха и внимателно проучваха.
– Яко си затънал, Симов. Говориш за вашите активи, но ако фалирате каква стойност ще имат те? Канторите ви са стари. Това са сгради от миналия век, които отдавна трябваше да се разчистят и за тях едва ли ще получите нещо. Помещенията, в които държите машините си, са в по-добро състояние, но те не са ваша собственост, вие сте само наемател там. Колкото до фирмата ви никой няма да я купи, щом конкуренцията ви доведе до фалит.
– Няма да допусна да ме смачкат, – Симов беше пребледнял, но се държеше твърдо.
– Така казвате вие, – засмя е Радулов. – Възможно е да постъпват грубо и нечестно, но това е борба, конкуренция и надмощие на пазара.
– Да, те успяват благодарение на шантаж и клевети, – Симов кипеше от негодувание. – Човек трябва да бъде честен и почтен в професията си, а не да подлага динени кори на конкурентите си. Освен това, те дойдоха и се настаниха тук. Никой не ги е викал.
– Чакайте, Симов, вие не знаете с кого си имате работа. – гласът на Радулов стана назидателен. – Като приятел ви съветвам да не си окачвате сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е време? Бъдете благоразумен. Ако искате мога да говоря с тях и да ви помогна да вземете добра цена за фирмата си.
Симов усещаше, че Радулов иска да му помогне и че е убеден в това, което казва.
– Не, няма да се предам толкова лесно, – каза Симов.
Радулов дълго обмисля нещата и накрая каза:
– Винаги съм ви смятал за умен човек, Симов, макар и малко наивен. Но сега мисля, че сте неблагоразумен. И между нас казано, ви се възхищавам на упоритостта.
– Тогава наредете да ми се отпусне заема.
– Не мога да ви обещая нищо, Симов. Трябва да поговоря с другите от банката.
– Кога?
– Може би по-късно. – Радулов махна неопределено с ръка, той искаше по-скоро да се отърве от „натрапника“.
Мозъкът на Симов започна да работи бързо. Това, че му отказаха от банката, вече нямаше значение. Той нямаше да се откаже лесно. Живееше с надеждата, че все нещо ще измисли …..