Разказват за един шотландец, който изкарвал прехраната си, като превозвал хора с лодката си през едно езеро в Шотландия.

Един от пътниците забелязал, че на едното весло била изрязана думата „вяра“, а на другото „дела“.

Това го заинтригувало и той попитал лодкаря:

– Защо сте изрязали точно тези две думи на греблата си?

Лодкарят махнал едното гребло, на което било написано „вяра“ и лодката започнала да се върти в кръг. След това той оставил само това гребло, а другото с изписаната дума „дела“ премахнал и лодката започнала да се върти само, че в обратна посока.

А когато започнал да гребе и с двете гребла, лодката заплувала по правилния курс.

Нещо подобно става и в живота на християнина, когато той недооценява вярата или делата. Вярата и делата трябва да се движат в живота на човека заедно.

Вярата е един вид решение, акт на послушание и подчинение на Христовото благовестие. Тя е началото на целия ни християнски живот. Това е първата стъпка по пътя ни към Христос.  Нищо не е така нужно на човека, както вярата.

Това засяга не само щастието на бъдещия ни живот, но също така и благосъстоянието на настоящия ни живот и не само благоденствието на всеки един от нас, но и на благосъстоянието на цели общества.

Вяра е душата на народа. Когато тя угасне в него, той става безжизнен.

Да вярваш,  това означава да се довериш на Бога, да Му се предадеш и да Му се подчиняваш, да се съобразяваш с Него и да разчиташ на Него.

С вяра, получаваме спасение и безплатен вход за царството на нашия Небесен Отец, и това е „не чрез дела, за да не се похвали никой“.

Чрез вяра ние сме оправдани, чрез добрите дела, ние прославят Исус Христос.  Нашата вяра трябва да се прояви в делата ни.

Действията на човека и неговата вяра са неразривно свързани.

То нямаше име. Майка му се бе отказала от него, веднага щом разбра, че го е заченала.

Тежеше само 940 грама. И му трябваха не по-малко от три месеца, за да се появи на белия свят. Гърчеше се от болка, когато нещастното момиче, което го носеше, преди 14 седмици започна да гълта някакви отвратителни хапове.

Тази безразсъдна девойка не се вразуми, когато то започна да шава и да се движи из утробата ѝ. Продължи да го трови, надявайки се окончателно да го елиминира.

Но то откъснато от нежелаещата го майка на 26-та седмица, въпреки всичко оживя.

У мъничето не до края се бяха оформили много важни органи, така че живота му зависеше от пластмасовият кувьоз. Прикачиха към него сложна медицинска апаратура и наситиха малкия организъм с кислород и попречиха на телцето му да замръзне.

Хлапето, което трудно бихме нарекли плод, още не можеше да преглъща само. Задави се и медицинската сестра от интензивното отделение на болницата извади от катетъра излишната течност.

Бяха се минали седем дена, откакто напусна утробата на майка си.

– Ако момченцето оцелее, – коментираше Валентина Василева, завеждаща отделението за реанимация и интензивна терапия на новородените в болницата, – ще премине в категорията „дете“. Ще му дадем име и акт за раждане.

– Погледнете го, – усмихна се съчувствено Весела Иванова, една от сестрите, която се грижеше и помагаше за новородените в отделението, – независимо от това, колко са го тровили, то не не само оживя, но и не изостава в развитието си.

Момченцето се намираше денонощно под контрола на медицинския персонал и получаваше необходимата храна и лечение.

Майка му избяга от родилното, веднага след кат се отърси от него. Тя не подписа документите, че се отказва от него. Така никой не можеше да го осинови и щеше да се скита по детските домове.

Едва днес на малкият пациент му дадено удостоверение за раждане и то стана пълноценно човешко същество.

Така започна един живот, който бе опитан да бъде унищожен. На 2… ноември започна да съществува, официално по документ дете, което бе обречено на погубване и явна смърт.

Преторианците били специализирано звено в римската армия, което действало като „домашна войска “ на императорът или лична охрана.

През първи век пр.н.е. преторианската гвардия понякога била привлечена към издигането на нов император.

Но с течение на времето, участието им в обществения живот се увеличило и в крайна сметка преторианците можели да определят, премахват и дори да убият римските императори.

Един от стимулите за убийството на императора и назначаването на нов е практика известна като „акт на подарък“, това е значителна награда за преторианците, получена от новоназначения император след като предишния е бил убит.
В резултат на това най-верните защитници на римския император постепенно и по ирония на съдбата се превърнали в една корумпирана и опасна част от армията, която имала значителен контрол над живота на императора.

Балканските противоречия са нова причина за свикване на 24 октомври 1885 г. в Цариград конференция на Великите сили.

Тази конференция продължава и след Сръбско българската война.

Вече е трудно да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаването на Съединението.

Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.

Съединението е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи.

Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в нашата историята.

Но то има и негативните последици.Съединението довежда до конфликт с Русия, което ще предизвика проблеми в бъдеще.

Съединението успява благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата. Щастието е добро, но е несигурен помощник, защото лесно променя посоката си.

Значителното уголемяване на територията на България ѝ създава потенциални противници на Балканите. Това затруднява следващата стъпка, борбата за освобождение на Македония.

Човешкият живот е непредсказуем. Въпреки, че той ни изглежда твърде жесток, понякога в него се случват чудеса.

Деница донесе тримесечната си дъщеря Катя в болницата. Тя бе много притеснена.

– Детето ми има висока температура, – каза майката на лекаря.

– Елате да запишем данните на детето, – каза лекарят.

Катя увита в одеяло остана сама в стаята.

В това време Лена се движеше съвсем тихо из болницата. За да не се набива на очи, тя бързо облече една бяла престилка. Който и да я погледнеше, щеше да си помисли, че е медицинска сестра.

Лена видя бебето оставено в стаята, бързо го грабна и напусна болницата. Тя качи Катя в колата си и я откара на стотина километра далече от мястото, от където я бе взела.

Лена не можеше да има деца, а мъжът ѝ искаше непременно да си имат поне едно дете.

– Ако и тази година не забременееш, – беше я заплашил мъжът ѝ, – ще те напусна.

Тя успя някак да го залъже, че е бременна, а когато настъпи време да роди, му каза:

– За да не загубя детето, ще отида при майка ми да родя. Там въздухът е по-чист, а не като този тук в града.

– Щом смяташ, че е по-добре за детето, – бързо се съгласи мъжът ѝ, – иди. Имаш ли нужда от някаква помощ?

Лена поклати глава.

– Моля те, не ми звъни постоянно, не искам нещо да се обърка при раждането. Когато родя веднага ще ти се обадя.

И тя замина……

Така откраднатото бебе Катя стана дете на други родители. За нея много се грижеха. Баща ѝ във всичко ѝ угаждаше. Тя бе неговата любимка.

А родната ѝ майка пусна хиляди обяви със снимки на момиченцето си. Деница дълго се молеше със съпруга си:

– Господи, моля те върни ни дъщеричката.

Когато Катя стана на 16 години, в новото семейство тя се казваше Наталия, забеляза, че не прилича на никого от родителите си. Същата година забременя. За да оформи попечителство върху своето бъдещо дете, тя трябваше да покаже акт за раждане.

Когато попита майка си за този документ, Лена я излъга:

– Някъде съм го забутала и не знам точно къде е.

Наталия не остана със скръстени ръце, а се разрови в документите на майка си, разбира се тайно. Намери акта си за раждане и бързо го занесе  в съответното учреждение.

– Вашият документ е фалшифициран, – казаха на Наталия от там.

Лена бе привикана да даде обяснение за фалшивият акт за раждане.

– Аз не съм биологичната майка на Наталия, – призна Лена, – но истинската ѝ майка я остави и никога няма да се върне за нея.

Наталия не ѝ повярва. Тя намери свои снимки като бебе и ги изпрати В Центъра за изчезнали деца. От там ѝ изпратиха сведение, че през същата година на Деница Христова е изчезнала тримесечната ѝ дъщеря от болницата.

Наталия бързо се свърза с Деница. Чрез ДНК тест, се установи, че Деница е истинската майка на Наталия.

След толкова много години най-накрая майка и дъщеря се събраха, а Лена бе осъдена на 12 години лишаване от свобода, за отвличане на дете.

Понякога човек остава в безизходна ситуация. Единственото, което му остава е да се надява и да вярва. И често вярата се възнаграждавана.