Елена вървеше по коридора след сина си и му напомняше:

– Измий си краката и тогава лягай.

– А не мога ли целият да се изкъпя? – попита Радко.

– Нали днес се къпа, достатъчно е да умием само краката си, – настоя Елена на своето.

– И ти като Исус, само краката искаш да са чисти, а тялото? Днес беше горещо и навярно съм се потил поне един път, – изказа бурно несъгласието си Радко.

– По времето на Исус хората отивали в общи бани, където се изкъпвали, – започна да обяснява Елена. – Но веднага щом излизали от банята и тръгнели по улиците, краката им отново се замърсявали. Ето защо, когато пристигнели в домовете си, не е било необходимо да се къпят отново. Достатъчно е било, да си измият краката си от полепналата прах и мръсотия, докато са вървели по пътя.

Радко бе зяпнал майка си и се опитваше да си спомни какво точно бе казал Христос на Петър.

Елена сякаш бе разгадала мислите му и добави:

– “ Който се е окъпал няма нужда да умие друго освен нозете си, но е цял чист и вие сте чисти, но не всички“.

– А за мен как е…? – попита смутено Радко.

– Всички наши грехове – минали, настоящи, бъдещи, малки, средни, големи – са измити от кръвта на Исус, и ние сме напълно опростени! Слава Богу!

– Но ние все още грешим! – възкликна Радко.

– Това е подобно на случая след баня, когато краката ни отново се замърсяват! – поясни Елена. – Затова всеки ден се обръщаме към кръста, но не за прошка, тъй като вече сме простени, а изповядваме греховете и се очистваме, за да можем да общуваме с Бога.

– Добре, – примирено каза Радко, – ще си измия само краката и ще си лягам.

Денят бе горещ, а бяха започнали дискусия относно преподаване на религия в училището.

Много често присъстващите обливащи се в пот, бършеха лицата си, но това не ги спираше да спорят и оборват мнението на другите, с които не бяха съгласни.

Доста голям брой подкрепиха Миленова, която каза:

– Трябва да се изучава християнството в училище, но не ритуалите и традициите, а същността и смисъла на християнското учение.

Владимиров се засмя:

– Хората не са готови, за да го разберат.

Дамянов го подкрепи:

– Толкова години на атеизъм и изведнъж Христос, Голгота, …. Възкресение …..

– Не разбирам какво имате против традициите? – попита Данчева. – Хората от векове са спазвали някакви обреди и това донякъде ги е държало близо до Бога. За това са правели и много добри неща.

– Госпожо, – подскочи Петров, – правенето на добри дела е следствие на това, че си възприел и следваш учението на Христос. Смесването на езическите обичаи с християнството в днешно време няма да ни помогнат, да разкрием Истината на хората.

Спорът се изостри и премина дори в коридора. Там чакаха няколко военни. Те не можеха да не чуят острите реплики, които си разменяха заседаващите.

Един от офицерите се приближи към спорещите и се намеси:

– Извинете, този въпрос не е от нашата компетентност, но …. с другите военнослужещи тук мислим така: Да въведат Божия закон и точка. Защо трябва да се обсъжда и влачи това решение с години?

Дъждът като луд удряше по стъклата на прозорците. Светкавици раздираха облаците, а гръмотевиците оповестяваха заплашително идващата опасност. Земята се тресеше, а вятърът не стихваше. Това всяваше паника, суматоха и безпокойство във всичко живо наоколо.

Владо седеше на стола пред бюрото си и тежко пухтеше:

– Грижи и отново главоболия, – намръщи се той. – Те ни преследват още от създанието на човечеството. Като съвременни хора се смятаме за много знаещи и можещи, но всичките ни технологии и изобретения не могат да премахнат безпокойствието ни.

Проблемите, които го бяха налегнали и с които не можеше да се пребори, бяха в синхрон с бушуващата стихия навън. Отчаянието и безизходицата го мачкаха в грубите си лапи безжалостно.

Изведнъж на фона от светкавиците и предупреждаващия тътен на гръмотевиците Владо видя малка птичка заслонена от твърда скала. Тя бе покрила с крило главата си и сладко спеше.

– Ех, – изтръгна се вопъл от гърдите на Владо, – ако имам такава скала и аз щях да си почивам необременен от страхове и тревоги. Какво да правя? Къде мога да намеря такова сигурно убежище?

Такава закрила за всеки от нас е Христос. Само в Неговата ръка можем да се чувстваме безопасно.

Нека бушува бурята навън, но щом Той е с нас, сърцето ни ще е спокойно.

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.

Денят бе горещ. Едва се дишаше. Парка и малките градини предлагаха прохлада и свежест. На една пейка под големият стар дъб се бяха събрали група тинейджъри. Те бяха наобиколили един възрастен мъж, който разказваше:

– През февруари Савонарола заедно с последователите си наклали буен огън, в който хвърляли  събраните през месеците предмети, които според тях можели да накарат хората да съгрешат и да пренебрегнат религиозните си задължения. В тези изпепеляващи пламъци изгорели много произведения на изкуството, козметични средства, инструменти и рокли. Това събитие било наречено Кладата на суетата.

– От къде са им дошли такива идеи? – попита слабо русокосо момче.

– Савонарола би могъл да намери вдъхновение за екстремните си действия в някои шокиращи изявления от Проповедта на планината, като „ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли“  или „ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли”.

– Така буквално ли трябва да се разберат думите на Исус? – попита плахо едно от момичетата.

– Ако дословно приемаме казаното от Христос, пропускаме смисълът на посланието, – започна да обяснява възрастният мъж. – Когато се разглежда тази Проповед, трябва да вникнем дълбоко в замисъла ѝ. Тя е насочена към проверка на състоянието на сърцата ни и не бива да служи  за отвличане по външни неща и изкушения.

– А това помогнало ли е на присъстващите на това „шоу“, да се замислят върху поведението си и начина си на живот? – полюбопитствува рижо момиче, чието лице цялото бе покрито с лунички.

– Малко вероятно е в такъв процес да се променят душите на наблюдателите, – засмя се възрастният мъж. – Само Бог може да направи това. Нека се помолим Господ да ни даде благодат, за да отдадем сърцето си само на Него. Да отстъпим от всяка суета и огънят на Светия Дух да очисти живота ни от всяко такова проявление.

Облак засенчи слънцето и усещането за жега намаля. Хората излизащи от църквата бършеха изпотените си лица и с надежда се вглеждаха в появилото се облаче. Сянката му се оказа благодатна за тях.

Васко шумно изхвърча от храма, Димитър едва го догони.

– И това ако е християнин, – възмутено отсече Васко.

Той се бе възмутил от човек, който парадираше, че е християнин, но младежът го бе видял на друго място в съвсем друг облик.

– „Костюмиран християнин“, – засмя се Димитър на точното си попадение.

– Какъв,….. какъв? – сякаш напрягаше слуха си Васко, за да разбере приятеля си.

– Такъв човек, който действа по един начин в църквата, а по съвсем друг сред приятели на различно от това място.

– Искаш да кажеш за такива, които са облекли парадните си костюми, надянали са си подходящите маски и са влезли в църквата, а когато я напуснат, стават съвсем други, – уточни Васко.

– Христос ни призовава да бъдем автентични християни, т.е. да бъдем едни и същи без значение къде отиваме или с кого сме, – наблегна Димитър.

– Лесно е да бъдеш “християнин”, докато си в църквата, – плесна с ръце Васко, – а в трудните и сложните ситуации, когато си на работа, караш по магистралата или си на километрична опашка в магазин, виж това е друга история!

– Какво казва Словото? „Но благодарение на Бога, който в Христос винаги ни води в триумфално шествие и чрез нас разпространява аромата, който идва от познаването му“, – подчерта Димитър. – Ако сме истински християни, ние ще разпространяваме този аромат навсякъде, където идем и във всичко, което правим.

– Така е, – съгласи се Васко и добави. – Да си част от Христос, означава да сме без костюм и маска.

– Може би всеки от нас трябва да осъзнае, че Господ е през цялото време с нас и тогава надявам се нещата ще се променят. Лицемерието и показността ще отпаднат автоматически, – заключи Димитър.