Станко за кой ли път пак летеше със самолет. Той забеляза, че жената, която седи до него, вътрешно кипеше. Станко я попита:

– Всичко наред ли е при вас?

Тогава жената избухна в гняв:

– Просто съм бясна на съпруга си. Той толкова много ме ядоса, че съм решила да му отмъстя за това, което ми направи.

– Нужно ли е? – попита Станко. – Какво ще постигнете с това?

– Ще види той! Ще му създам толкова неприятности, че до края на живота си ще съжалява за постъпката си.

Думите на жената силно разстроиха Станко.

„В крайна сметка, – помисли си той, – ако този остър конфликт не бъде разрешен и уреден правилно, тогава това сериозно ще навреди на отношенията им. Много е важно как съпрузите реагират на конфликтите и когато не са съгласни един със друг“.

– Може би не е толкова отчайващо положението, – Станко се опита да смекчи яростта на жената. – Ако проявите доброта, може да се подобрят отношенията ви.

– Но вие не знаете колко грубо той се отнесе със мен. И това не е за първи път, – изрази възмущението си жената. – О, той ще съжалява за това, как се е отнасял с мен!

– Не разбирате ли, че ако посеете яд, омраза и отмъщение, това ще пожънете? – вметна Станко.

Жената го изгледа стреснато, а той продължи:

– Сейте милост и прошка, а не горчивина и негодувание. Дори ако е трудно да простите и не можете да забравите обидата, ще посеете горчиво семе и ще пожънете жалби и раздори, от които ще последват нови мъки и разправии.

Жената се замисли. Тя искаше нещо да възрази, но Станко я изпревари:

– Така ще се въвлечете в един порочен кръг, ще причините страдание на себе си, на децата си и ще разрушите брака.

– Какво да правя тогава? – безпомощно повдигна рамене жената.

– Преди да си отмъстите за причинената несправедливост, помолете Бог да ви каже каква роля сте играли вие във всичко, което се е случило. Той има най-добрият начин да отговори на несправедливостта и това ще донесе благословия в брака ви.

– Може би имате право, Господ би възстановил първо мира в моето сърце, а след това би оправил взаимоотношенията ми в брака, – вече съвсем спокойно каза жената. – Знам, че животът и смъртта има в силата на езика, така че нека Бог помогне мирно да се разреши конфликтната ситуация.

Властваше император Валериан. Той бе заповядал да убият много от християнските водачите в Рим. Алчността и лакомията му нямаха край.

Лоурънс бе дякон, който отговаряше за църковните пари. Един ден му бе заповядано да се яви пред римския префект. Този човек знаеше, че дяконът има връзка с парите на църквата, за това му предложи:

– Ще бъдеш свободен, ако ни предадеш богатството на църквата.

– Добре, – съгласи се Лоурънс, – ще ви предоставя съкровищата, но за това ще ми са необходими няколко дни. Църквата е много богата и това не може да стане много бързо.

Префектът се зарадва и пусна дякона, като му заяви:

– Ще те чакам след два дена.

Всъщност Лоурънс раздаде парите на църквата на бедните.

А на третия ден той се яви лично пред префекта и каза:

– Излезте да видите чудесното Божие богатство.

Когато префектът излезе, пред него не стоеше кола със злато, а тълпа от куци, слепи, болни и просещи хора.

– Какво е това? – скръцна със зъби префектът.

– Тези бедни хора, – започна да обяснява съвсем спокойно Лоурънс, – един ден ще имат славни тела и завинаги ще живеят на небето. Те са глинени съдове, в които са скрити съкровищата на Светия Дух.

Префектът побесня. И как нямаше да изпадне в ярост, та нали с това „богатство“ щеше да стане за присмех пред целия Рим.

За да си отмъсти, той измисли бавна и мъчителна смърт за Лоурънс.

Дяконът бе поставен на скара и се пече на нея, докато предаде Богу дух. По време на този процес Лоурънс бе спокоен, а това много впечатли мъчителите му.

Тъмнината бе погълнала стаята и само малък лъч от луната се прокрадваше край пердето.

В детската имаше голям рафт изпълнен с играчки. До него в голям кашон бяха събрани онези детски забавления, които не се побираха на лавицата до стената.

Механичните играчки с лъскавите си корпуси се хвалеха:

– Когато бащата на Тошко ни сглоби и пусна, малкия ококори ей такива очи.

– Щом посвикна с шума ни, протягаше ръка и сам натискаше бутоните ни.

– Да но после започна да ви разглобява и разкъсва частите ви, – подсетиха ги други, които бяха наблюдавали яростта на Тошко, който безразборно или едновременно бе натискал няколко бутона, вследствие на което коли, багери, камиони и каква ли не техника замираше.

– Да впечатляващо е, когато си нов, – изпъшка старото проскубано конче, – но попаднеш ли в ръцете на Тошко, нищо не може да те спаси, особено след като ти се насити.

– Радостта на Тошко, като ни види за първи път, е кратковременна, – отбеляза едно мече, което бе загубило пухкавината и едното си ухо.

– Колко много ми се иска, да стана истински, реален и необходим на Тошко, – каза кадифеното зайче, което скоро бе дошло между играчките, – така че да не бъда захвърлено и ненужно.

– Какво значи да си истински и реален? – попита маймунката, останала без опашка и една от лапите си.

– Това означава да станеш любим, – въздъхна мечето.

– Но как може да стане това? – попита с надежда кадифеното зайче.

– О, за това е нужно да се пробуди в детското сърце любов, – обади се стария слон, който бе загубил хобота и формата си.

Край малката река бе тихо и спокойно. Наоколо летяха ципокрили насекоми.

Едно от тях с големи фасетни очи и два чифта прозрачни крила с гъсти мрежести жилки, имаше невероятна бързина.

То може да лети във всяка посока, включително странично и назад и да се задържат неподвижно в полет на едно място във въздуха, за минута и дори повече. За това улавяше и разкъсваше жертвите си: мухи, пеперуди, пчели, оси, комари и мравки още във въздуха с невероятно острите си челюсти.

Може би вече се досетихте, че става въпрос за водното конче! Ако ли не, знайте, че това е нашия познайник.

Необезпокоявано от никого, то демонстрираше невероятните си заложби.

Изведнъж се чу силно бръмчене. Голям, отразяващ слънцето с блестящия си корпус, самолет пореше синия простор.

Водното конче повдигна нагоре очи, видя го и с възторг възкликна:

– О, какви очи! Какви мощни крила! Защо не съм като него? Толкова много ми се иска да бъда поне за малко силен като него!

И малкото насекомо въздъхна печално, като премигна с големите си очи.

Самолетът също забеляза водното конче.

О, не се съмнявайте! Неговите конструктори се бяха потрудили доста добре, така че тази мощна машина можеше да засича всяко движение във въздуха, на разстояние няколко километра.

– Колко много прилича на мен, – каза си самолетът. – Има подобни илюминатори и същите криле, но …… е живо! Бих дал всичко на света за да опитам поне за миг, какво е това!

„Яростта е жестока и гневът е като наводнение, но кой може да устои пред завистта?“

Мартин бе още дете. Той бе едва на седем години, но баща му обичаше да го взима със себе си на разходка.

Една вечер двамата решиха да отидат до известната пицария, която се намираше в квартал, известен с множество грабежи и убийства.

Докато чакаха, Мартин отиде към ъгъла на помещението, където грамаден Голиат в кожи и с вериги по себе си играеше боулинг.

Когато гиганта задвижи диска, за да събори кеглите, Мартин спря топката и я пусна до края. Голият му изръмжа и отново плъзна друг диск. Момчето пак го хвана и му предаде друга посока право към масата кегли.

Великанът приближи Мартин, сумтейки и кипейки, като разбеснял се бик. Момчето отстъпи уплашено назад. Тогава бащата на Мартин застана между него и Голиат и спокойно попита исполина:

– Имаш ли нещо да кажеш на момчето?

Голиат се отдръпна и обърна гръб на Мартин, обезсилен да направи каквото и да е, въпреки яростта и гнева си.

Така става и с нас. Когато силите на дявола се стоварят върху ни и от ноздрите му започне да се издига дим от ада, нашият небесен Отец застава пред нас и казва:

– Ако имате да му казвате нещо, първо го кажете на Мен.

Противникът е обезсилен. Той не може нищо да ни направи. „Пленниците на силния ще се отнемат и користта ще се отърве от страшния“.

В такива моменти не ни остава нищо друго освен да благодарим на Бога за Неговата Божествена намеса.