На хората около нас не е известно какво става в глава ни. Те не виждат мислите, мечтите и мотивите на нашите действия. Така не могат да видят и нашата вяра в Христос.

Околните възприемат само твоето тяло. И по това как изглежда, те съдят за това, което става в теб.

Намръщените вежди говорят за недоволство, усмивката разкрива благодарността ни и доброто ни разположение, свитите юмруци са доказателство, че в нас напира гняв и враждебност.

Това, което показва нашето тяло, говори на хората какви сме всъщност.

Можем да декларираме нашата християнска вяра, колкото си искаме, но ако тялото ни свидетелства за друго, хората ще се усъмнят в нашите думи.

Дрехи, говор, навици, с всичко това трябва да прославяме Христос.

Ние трябва да бъдем „…. безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“

Вижда ли се твоята вяра чрез поведението на тялото ти?

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–

Един ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.

Дошли атеисти. Събрали хората и започнали да им говорят:

– Само най-тъмните и тесногръди хора вярват в Бога, но в действителност, Него Го няма! Хайде нека всички заедно да Му покажем в Небето юмрук, ето така!

Тогава от тълпата се чул гласът на една стара жена:

– Сине, тъй като Него Го няма, на кого ще показваме юмрук?

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……