Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

На цветомузикалните фонтани изхвърлящи струи вода вертикално от върха на различни височини в наше време никой няма да учуди. Такива има в много градове.

Но цветомузикален дълъг мост, приличащ на гигантски водопад, може да видите само в южнокорейския град Сеул. Мостът романтично е назован „Лунна дъга“.

Неговата дължина е точно 1140 метра.

Разбира се, в света има много дълги мостове, но сеулският е попаднал в книгата на рекордите на Гинес като мост фонтан, с биещи струи от двете страни. Такъв никъде няма да видите.

Официално съоръжението е било открито през пролетта на 2009 г. В моста са монтирани 38 много мощни електрически помпи. Всяка минута разходът на вода падащ от двадесет метра е равен на 190 тона.

Допълнителното осветяване на водата се осъществява с разноцветни огромни светодиодни лампи прожектори яркостта и цвета, на които се сменят в такт с музиката.

Мостът фонтан е особено красив в лунна нощ. Осветените струи вода, които под напор изригват с шум хоризонтално и надолу, създават лунна дъга от двете страни на моста.

Картината е невероятна и завладяваща. Танцуващата вода създава илюзия на фона на града за фантастично присъствие на планета някъде в други светове.

Мнозина са чували за така наречениет „аудионаркотици“. Някои от тях били изпробвани и добили желания резултат. Много хора твърдят, че изпитват истинско удоволствие от тях.

Звуците могат ли да влияят на човешкия мозък?

За първи път за „аудионаркотици“ можеше да се чуе през 2006 г, когато се е появила програма Doser. Човек можел да слушате аудио файлове, които предизвиквали състояние на еуфория.

За психологичното оръжие не се знае много, но това че то съществува, е факт.

Учени са експерементирали с човешката психика, но до какви резултати са достигнали, това за сега остана в графата „секретно“ и не се оповести на обществото.

От 2006 г., са започнали да се появяват звукови файлове, след слушане, на които у човека могат да възникнат определени чувства. Всичко зависи от избраната песен.

Например, така известният „бял шум“ води до пълно потапяне в себе си. При един нормален човек, както показват експериментите,  след половин часово прослушване го заболява главата.

Най-голяма популярност, на така наречениете аудиофайлове, които предизвикват странни състояния в човек, придобиха през 2009-2010 г.

Първоначално всички файлове можели да се прослушат само няколко пъти, а за да получи поредната „доза“, трябало да се платят реални пари.

Най-страното е, че хора, които наистина се подават на емоциите си, харчели спестяванията си.

Създателите на тези звукови файлове са получили голяма сума пари, а някои дори са изкарали достатъчно за цял живот.

Започвайки през 2011 г., много от тези, които са закупили файловете, решили да създават свои собствени уеб сайтове, където поставили своите покупки безплатно.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.