Архив за етикет: шок

Трайната надежда

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Грешката

Николай бе 54 годишен, но такова нещо не бе преживявал съпруга досега. Когато погледна със съпругата си бележката за електроенергията, която бяха използвали за месеца, двамата остана в шок.

Сумата бе петцифрена. Наистина не бе за вярване.

– Вярно е, че цените на тока се повишиха много в последно време, но чак пък толкова, – недоволно възкликна Николай.

– Да, им позвъним …, – предложи неуверено съпругата му.

Николай само вдигна рамене.

Когато позвъниха, от там ги попитаха:

– Веднага ли искате да платите или по-късно.

– Това се нарича наглост, – плесна с ръце Николай.

– Край, – ядоса се съпругата му, – ще се обадим в местните медии.

Този път имаше отклик. Там им повярваха и отразиха „грешката“.

В Енергото започнаха разследване и се установи, че един от служителите им е въвел неверни показания в системата.

Ето така се появяват огромни, неплатими дългове. И ако човек не си търси правата ….

Съпрузите получиха извинение за грешката, но тревогите, които преживяха никой с нищо не компенсира.

Предани един на друг

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Заинтересованите

Моряците познаваха острите скали на този бряг. Това място не веднъж им бе погаждало лоши номера. Множество кораби се разбиваха в скалите и хората гинеха.

Именно на този бряг се бе появила малка спасителна хижа.

Хората в нея постоянно бодърствуваха и търсеха денем и нощем, този, които бяха попаднали в опасност, след разбиването на кораба им.

Така множество животи бяха спасени от малка група смелчаци.

Постепенно това място стана известно. Много от спасилите се искаха да останат и да помагат с каквото могат.

– Готови сме да дадем своето време, енергия и средства, за да подкрепим тава начинание, – казваха въодушевени те.

Закупиха се нови лодки. Обучени бяха няколко екипа за спасяване на корабокрушенците. Малката хижа започна да расте.

Но ….. някои от хората започнаха да негодуват:

– Това място е непривлекателно, а сградата е лошо обзаведена. Трябват нови мебели и оборудване.

Всичко, което бе грубо и ръчно изработено бе изхвърлено. Събориха старата сграда и на нейно място построиха нова.

Но това популярно място промени предназначението си. Започна да се използва като клуб за публични събирания.

Спасяването на животи. Грижата за корабокрушенците. ….. започна да се прави много рядко.

Хората в новата сграда почти не се интересуваха от спасителни мисии и предизвикателствата на морето. Те наеха професионални екипажи и спасителни лодки, които да извършват тази дейност.

Първоначалното предназначение на първите ентусиасти не беше напълно забравено. Спасителните мотиви все още доминираха в декора на новата сграда.

Един ден край брега се разби голям кораб. Спасителните екипи доведоха измръзнали, мокри и полуудавени хора. Те бяха уплашени, а някои от тях бяха и в шок.

В красивата сграда настъпи безпорядък и хаос.

– Незабавно да бъде построена душ кабина отвън и далеч от клуба, за да могат жертвите от корабокрушението да бъдат почистени преди да влязат, – развика се един от по-инициативните в клуба.

След случилото се членовете на клуба размениха гневни думи.

– Трябва да се сложи край на животоспасяващия клуб и всички контакти с жертвите на корабокрушението.

– Това пречи на социалния ни живот, отваря врати за хора, които не ни принадлежат.

– Но нали това бе основната ни цел. Да обслужваме всеки, които се нуждае от помощ, независимо от красотата, размера и украсата на клуба.

Хората се разделиха и се появи нова спасителна станция на същи бряг, в която хората искаха да спасяват корабокрушенци на разбилите се кораби в тези води.

Минаха години и новата спасителна станция премина през същите конфликти и се появи нова сграда.

Историята продължи да се повтаря.

Сега ако отидете на този бряг ще откриете експлозивни и впечатляващи клубове, принадлежащи на блестящи професионалисти, които са загърбили всяка мисъл за спасяване на животи.

В тези води все още се случват корабокрушение, но повечето от жертвите не се спасяват. Давят се, но изглежда много малко хора се интересуват от това.

Гълъбът

Вера работеше в болницата като медицинска сестра анестезиолог.

След операция, хората бяха отвеждани в общото отделение и ги наблюдаваха от персонала.

Обикновено лекарите идват и задават въпроси от рода на:

– Как се чувствате? Кой ден сме днес? …..

Единствената цел бе да се оцени състоянието на пациента. Понякога болните са неадекватни и могат да навредят на себе си и другите в отделението.

Ако имаше подозрение, че пациента може да вилнее и има халюцинации, тогава с помощта на превръзки го завързваха за леглото.

Владимир бе млад човек и след операцията бързо се опомни. При него дойде лекар и му зададе дежурните въпроси.

Младежът отговаряше адекватно.

Но преди да си тръгнат, Владимир изтърси:

– Докторе, в стаята …… се разхожда гълъб.

Медицинската сестра и лекарят се спогледаха и си кимнаха с глава. Явно трябва да се завърже за кревата.

И когато извикаха санитарите, за да се заемат с това, изпод леглото на Владимир изскочи истински гълъб …..

Никой не знаеше как е попаднал там, но медицинският персонал изпадна в шок, не толкова от гълъба, колкото от това, което мислеха да направят на пациента.