През 1877 г в Ню Йорк се открила първата изложба на кучета Westminster Kennel Club Dog Show, а заедно с нея и киноложки клуб, който организирал срещи на собствениците на ловни кучета в района на  Westminster Hotel в Манхатън.

Първите награди за победителите били пистолети, инкрустирани с перли.

През първата година на изложбата участвали около 1200 човека. От 1905 техният брой вече е увеличен до 1700.

Сега всяка година на Westminster Kennel Club Dog Show от цял ​​свят се събират повече от 2500 души с техните четириноги приятели.

Популярността на изложението е толкова голяма, че много често спечелилата породата става на мода през следващата година. Животновъдите започват да се „произвеждат“ кученца от този вид в „промишлени“ мащаби във всякаква големина.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …

Ако ние, като вярващи, искаме да бъдем верни слуги в Божието царство, трябва да се научим да мълчим. Много малко от нас всъщност знаят как да го правят.

Когато имаме свое собствено становище по някакъв проблем, ние смятаме, че всеки трябва да знае за това. „Аз ще им кажа какво мисля по този въпрос“, – си казваме.

Не правете подобни грешки. Вашето мнение на никого не е нужно и ако все пак го изкажете, то само ще отблъснете хората от вас и ще навредите на себе си. Вместо това се научете да мълчите.

Това се отнася особено за сферата на духовното разбиране. Когато Светият Дух разкрие пред вас нещо във връзка с дадена ситуация, не тръбете за това из целия град. В противен случай Господ не би ви доверил откровение или разбиране за неща или ситуации.

Сблъсквала съм се с подобно нещо не веднъж. Има ходатаи, които са получили откровение за нечии слабости или нужда. На тях е бил открит проблем в живота на някого, за да се молят за този човек. Но вместо да запазят тази информация между себе си и Бога в молитва, те я разказват на други хора.

В резултат на това, те престават да бъдат ефективни като ходатаи.

Не позволявайте подобно нещо да се случи. Развивайте у себе си умението да мълчите и на дявола ще му бъде все по-трудно да навреди на молитвения живот и служението на други хора.

Дошло тщеславие при един мъдър човек и му казало:

– Хайде да станем приятели. Готово съм, каквото поискаш, да направя за теб.

– И какво точно ще направиш за мен? – без да бърза с отговора си, попитал човекът.

– Ще ти помогна да станеш кандидат на науките.

– А след това?

– След това доктор.

– Да предположим, че това стане, а после?

– След това ще станеш професор, академик,… Всички ще те славят и ще те признават за велик …

– А след това, какво ще стане с мен?

– Как какво, ще остарееш.

– Славата ми ще преживее десет години след мен. Но след сто години, никой няма да си спомни моето име. А след хиляда? Така че, какво можеш да ми дадеш?

Тщеславието погледнало мъдрия човек, въздъхнало …. и тръгнало да търси такъв, който ще стане приятел с него без много да се замисля.

Температурите бяха станали рекордно ниски, но хората като че ли не забелязваха това. Загрижени и притиснати от проблемите на ежедневието, загръщаха се по здраво в дрехите си и крачеха мрачно на фона на белия пейзаж.

Асен бе свършил занятията си в музикалното училище. Изскочи бързо навън и се разтрепера.

Студът го щипна по откритите части на тялото му, а той придърпа краищата на палтото си и се сви.
След като покрачи малко се постопли. Погледа му бе привлечен от реката. Студът бе сковал в ледена хватка водите ѝ.

– Реката се е заледила, – каза си Асен. – Вместо да продължавам по улицата нагоре, докато стигна моста, не мога ли да пресека тук по реката върху леда? От тук е по-близко до в къщи.

Съмнението не се стърпя и се обади с тънкото си гласче:

– Ледът е крехък. Може да се пропука. Ще паднеш в студената вода. Наоколо минават малко хора. Кой ще ти се притече на помощ?

– Глупости, – размаха ръце Асен, – аз да не съм 100 кила. И без това постоянно ми натякват, че съм много слабичък и трябва повече да ям.

– Не отивай, – отново се обади съмнението. – Опасно е.

Но това, като че ли стимулира момчето и то тръгна смело към реката. Първите му крачки върху леда бяха неуверени, но след като усети стабилност под краката си, закрачи по-смело.

Колкото повече наближаваше средата на реката, толкова повече нещо смущаваше сърцето му, но Асен продължи упорите да крачи напред.

Чу се леко:

– Хряс, – последва го по-силно, – тряс ….

Асен нямаше време да осмисли положението, нито да реши, какво да направи. Ледът се пропука под краката му, и за броени секунди, той се намери в ледената прегръдка на студената вода.

Дрехите му, наквасени в белезникавата и мразовита течност, започнаха да го теглят надолу …

Краката и ръцете му се вдървиха от студа. Той се замята, опитвайки се да се отскубне от нестабилното си положения.

– Помощ, – отчаяно закрещя Асен, – пом…..пом…щ.

Ена жена го бе забелязала от прозореца на близкия блок още, когато смело крачеше по леда и продължи да го наблюдава.

– Този малкия си търси белята, – въздъхна притеснено тя.

Когато видя как леда се пропука под него, жената взе телефона и нервно взе да набира номера на спасителната служба:

– Ало, ало – припряно завика тя в слушалката, – момче ….пропука се леда … река, ще се удави….. блоковете на текстилния….

Жената изтича отново на прозореца, но момчето не се виждаше никъде. Тя бързо облече палтото, нахлупи шапката си у хукна надолу по стълбите.

Нашият герой бе изваден от един младеж, който минаваше от там. Когато мъжете от спасителната служба пристигнаха, намериха момчето в едно топло помещение, което се намираше на близко, загърнато в сухо одеяло.

– Ти ли си плувал по това време в реката? – опита да се пошегува един от мъжете.

Асен го погледна безпомощно.

– Кой те извади?

Асен вдигна рамене. Младежът, който му бе помогнал си беше тръгнал.

Скоро пристигна и линийката. Откараха бързо Асен в болницата. Тъй като лекарите не откриха никакви травми или наранявания, го пуснаха да си върви в къщи.

Мъжете от спасителната служба дълго питаха за човека, който е извадил момчето от реката, но никой не го бе видял, накъде бе тръгнал, нито някой го познаваше.  Той се бе появил навреме, а след това незабелязано си бе заминал.