Всичко е добре, докато се стигне до дарението.

В една църква имали голям проблем относно събирането на дарение.

Защото една част от вярващите държала на десятъка, а други цитирали Новия завет, където се казва, че всеки трябва да дава според това „както е решил в сърцето си, без да се скъпи, и не от принуждение; защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце“.

Веднъж пастирът на църквата, за да избегне всякакви конфронтации за дарението, казал:

– Нека да изпеем една песен, а след това да съберем нещо по-весело ….

Добрите хора в селото построиха църква.

Постараха се, всичко съвестно направиха.

Не пожалиха сили си, нито пари си, нито труда си, …

Едно само не можаха да направят.

Сами да отидат на църковните служби.

Християните в Коринт били още духовно незрели. Всеки правел това, което смятал за нужно. Настоявал за правото си.

За това много спорели и се обиждали, а в такава атмосфера било трудно да се покланят на Бога.

Павел ги учел да се смиряват и в църквата да вършат това, което ще послужи за общо назидание.

Нека да оставим зад стените на църквата своя егоизъм и гордостта си.

По-добре е да се обичаме и да приемаме другите, за да можем заедно радостно да се покланяме на Бога.

Нека да растем във вяра и да действаме благопристойно.

Изкуствоведи открили уникален паметник в криптата на Прага Лорето, под църквата Рождество Господне.
Стени били покрити със сложни изображения на смъртта, възкресението и времето, датиращи от 1664 година.

Те били нарисувани със сиви и черни бои, с цел създаването на сложна система от сенки, известна като светлосянка.

Рисунките били открити през 2011 г., след като криптата е била отворена за първи път от много десетилетия насам.

Личността на художника, който ги е създал, остава загадка.  Също така не е известно, кой е избрал темите на изображенията, самият художник или покровителката на криптата графиня Елизабет Аполония Коловратская.

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.