Милан отсече:

– Има добри и лоши хора, за това се случват такива неща.

– Обикновено, – леко наклони глава Слави, – злият, крие падението си, а има и такива, които излъчват доброта и любов.

– Всеки от нас крои нещо, – отбеляза Милан. – Ако мотивите ни са зли, ще бъдем подведени по грешния път. В противен случай, когато са добри, ще намерим любов и вярност. Нужно ли е изобщо да говорим за това?

– Често сме слепи за това, което живее в сърцата ни, – възрази Слави. – Забравяме, че ежедневните решения, които вземаме, ни водят в определена посока. Те никога не са изолирани действия, а са вплетени в историята, която наричаме „нашият живот“.

– Когато се поддадем на болните и изкривени желания в сърцата ни, тогава решението ни е като преграда положена на правилния път, по който вървим, – отбеляза Милан.

– Това може да ни отклони от правилната посока и ако не коригираме това, – допълни Слави, – не бива да се изненадваме, ако животът ни води там, където не бихме искали да бъдем.

– Всеки път, – повдигна вежди Милан, – когато избираме любовта пред омразата, саможертвата пред самореализацията и нежността пред гнева, ние си проправяме път на вярност, който ни води към Божието царство.

– Не трябва да подценяваме значението на малките и невидими дела на вярност, – наблегна Слави, – защото те са път, който води към живот.

Елена се грижеше за болните си родители, но накрая остана сама, не се омъжи.

За нея казваха:

– В младостта си бе честна девойка, такава си и остана.

Всичко това бе прекрасно, дори можеше да послужи за пример, ако не беше злият ѝ език.

От устата ѝ се откъсваха отровни стрели за тези, които се бяха оженили и грешаха.

Един ден тя каза:

– Ето аз цял живот си останах целомъдрена, а тези … са направо отвратителни.

Тя ги ругаеше и оплюваше.

Свещеникът в селото като я слушаше отбеляза:

– Ако не знаете какво представлява неразумната девица от евангелската притчата, ето я, това е тя. Неразумността изглежда още по-голяма, когато човек има само една добродетел, а други няма. Така е и на пътник в нощта, тъмнината му изглежда още по-гъста, когато гледа само своето огънче, а после обърне поглед надясно и наляво.

– Каква е тази притча, – попита Михо.

Свещеникът отвори Библията си и я прочете:

– Тогава Небесното царство ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците, си и излязоха да посрещнат младоженеца. А от тях пет бяха неразумни и пет разумни. Защото неразумните, като взеха светилниците, не взеха масло със себе си. Но разумните, заедно със светилниците си взеха и масло в съдовете си. И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките, и заспаха. 6 А по среднощ се нададе вик: Ето младоженецът [иде!] излизайте да го посрещнете! Тогава всички ония девици станаха и приготвиха светилниците си. А неразумните рекоха на разумните: Дайте ни от вашето масло, защото нашите светилници угасват. А разумните в отговор казаха: Да не би да не стигне и за нас и за вас, по-добре идете при продавачите и си купете. А когато те отидоха да купят, младоженецът пристигна; и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затвори. После дохождат и другите девици и казват: Господи! Господи! отвори ни. А той в отговор рече: Истина ви казвам: Не ви познавам. И тъй, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде.

А после добави:

– Под петте неразумни девици се подразбират петте безмълвни сетива. Който живее само с това, което вижда и чува, без да контролира чувствата с разума си, той има неразумна душа.

Петър загуби чука си в полето. Той го търси часове наред, но не успя да го намери.

Накрая се обади на приятеля си Васил, който имаше металдетектор:

– Загубих чука си в полето. Търсих го дълго, но не го открих.

– Какво толкова … един чук. Вземи си друг, – посъветва го Васил.

– Чукът може да повреди машините за обработване на това място, – притеснено обясни Петър. – Можеш ли да ми помогнеш?

– Добре. Идвам веднага.

Те откриха чука, но и още нещо. Това бе съкровище от монети, съдове за хранене и бижута датиращи от римско време.

Царството Божие е като съкровище, скрито в полето.

Въпреки че тази аналогия се отнася до спасението, принципът за приемане на даровете, които Бог ни дава, може да бъде приложен към много области от нашия живот.

Наблизо се намираше малък парк, където Ники разхождаше всеки ден едно малко момче, за което се грижеше.

Любимото място на детето бе детска площадка, където се намираше малка врата. Тя бе достатъчно голяма за да мине момчето, но много ниска бе Ники.

За целта Ники падаше на колене, за да се промъкне през малкия отвор, защото детето го примамваше да го догони.

Малката порта на детската площадка напомни на Ники за нагледния урок на Исус.

– Ако не станете като децата, няма да влезете в Небесното царство.

Да си дете, не означава, да си пренебрегнат и отхвърлен.

Исус използва това описание, за да подчертае човешката ни склонност да бъдем забелязани и да търсим власт и влияние.

Разбира се, Исус не е искал от учениците Си да станат отново деца, а по-скоро е посочвал чертите, които характеризират онези, които му служат.

Най-големият белег е смирението. Човекът, който служи на другите.

Малката градинска вратичка е напомняне, че смирението не ни идва естествено.

Вярващите в Исус трябва да бъдат такива.

Нужно да следваме нашия Спасител, който е пример за този начин на живот, Който смири Себе Си и „ прие образа на слуга“.

Петър чу един евангелизатор да обяснява как се печелят не спасените за Божието царство. Това го заинтересува.

Петър приближи евагелизатора и му каза:

– Проповядвам по улиците повече от 20 години, но никога не съм довел никого до Христос. Какво трябва да добавя към посланието си, за да постигна резултати?

Евангелизаторът се усмихна и отговори:

– Любов.

Този отговор се отнася не само за разочарования уличен проповедник, но и за нас.

Послание без любов ни превръща в дрънкащи тенекии. Това е толкова досадно и непривлекателно.

Има хора, които гледат на изгубените като на „мишена“, а на новоповярвалите като на поредна победа или

успех.

Победата над изгубените за тях е свързана с по-добри дебати. Те смятат, че трябва да бъдат по-умни и остроумни спрямо своята „мишена“.

Така не работят нещата.

Любовта ни помага да виждаме изгубените така, както Исус ги вижда.

Любовта не е егоистична. Това означава да обичаш другите, да ги поставяш пред себе си.

Ако страхът от отхвърляне ни пречи да споделяме Евангелието, това означава, че обичаме себе си повече, отколкото обичаме изгубените.

Любовта рискува загубата на комфорт, удобство и сигурност заради Евангелието.

Вярвам, че любовта е най-важната част от евангелизацията.