Търсейки по-добър живот, можеш да стигнеш до трагичен край. Хубавото е, когато човешката доброта има последната дума.

Ангелина бе чула, че там в далечната чужбина предлагали добри условия на работа и плащали не малко. И тя взе решение да замине. Единственият проблем бе, че нямаше достатъчно пари за самолетен билет. Тогава намисли да тръгне така, на автостоп или да моли да я вземат минаващи товарни коли.

До като имаше пари бе лесно, но средствата свършиха, а тя бе още на средата на пътя.

Един от шофьорите, щом чу молбата ѝ, се усмихна и каза:

– Няма значение, качвай се.

Ангелина благодари възторжено и се качи в камиона при непознатия. Спряха да нощуват и мъжът я изнасили. Когато момичето се възпротиви, той се изсмя и каза:

– Като нямаш пари да платиш за пътуването си, ще плащаш с тялото си.

Най-накрая Ангелина пристигна до желаното място. Но имаше няколко проблема, освен травматичния стрес, който бе получила при срещата си с грубо постъпилия с нея шофьор, тя бе забременяла. Нямаше семейство, нито пари. Бъдещето я плашеше.

Някаква жена се смили над нея и ѝ даде хапче, за да прекрати бременността, но Ангелина започна лошо да кърви. Тя се бе безпомощна и уплашена. Нуждаеше се от помощ, но не знаеше към кого да се обърне. Никого не познаваше в този голям град.

Пред нея стоеше една жена, която държеше малко дете, което плачеше. Ангелина реши да разговаря с нея, но преди да направи какъвто и да е опит, тя припадна. Тялото ѝ бързо се свлече на земята.

Около нея се засуетяха хора. Отнесоха я в една клиника.

След прегледа се установи всичко. Повечето от хората се отдръпнаха от Ангелина, само една жена пожела да я прибере и да се погрижи за нея.

Така Ангелина попадна между християни. Те я подкрепиха и се погрижиха за нея до раждането. Въпреки с всичко  преживяно Ангелина роди живо и здраво дете.

Новите ѝ приятели ѝ помогнаха да си намери работа и да се погрижи за детето си. Това бе най-малкото, което направиха за нея.  Бог срещна Ангелина и сега тя е на път да се възстанови и изцели емоционално. В нея беше започнала да зрееше надежда за бъдещето.

Ислямската държава от 2013 г. води кървава кампания за установяване на халифат и сунитско ислямско правителство в Северна Африка и Близкия изток. Нейното ръководство изказваше твърдите си намерения да достигнат до Ватикана.

Методите на джихадистите бяха жестоки. Те включваха брутални екипи за разстрелване, убиване с камъни и обезглавяване на религиозни малцинства, християни и дори мюсюлмани, които се противопоставят на тяхното безмилостно и зверско управление.

Фадли бе боец на ИДИЛ. Той не веднъж бе убивал по безпощаден начин тези, които смяташе за свои врагове.

Една нощ в съня на Фадли се появи човек облечен в бяло, който му каза:

– Ти убиваш моя народ.

Изведнъж боецът се събуди. Почувства се зле.

Пред очите му се въртяха картини с измъчени тела целите в кръв, разстрели, поругавания, безчет обезглавени мъже с вързани ръце …. Той бе смутен и възкликна:

– Какво съм правил?

През деня трябваше да убие един християнин, който без страх му каза:

– Знам, че ще ме убиеш, но ти оставам моята Библия.

Фадли първоначално хвърли подарената му книга, но нещо го накара и той се върна и я взе. Сложи я в джоба си и забрави за нея.

Една вечер бе много депресиран, чувстваше се отхвърлен и ненужен. Бръкна в джоба си и напипа Библията. Извади я и я разгледа внимателно. След това се зачете.

Думите на тази книга го изгаряха отвътре. Фадли имаше чувството, че до сега е бил сляп, а сега очите му се отварят.

През нощта в съня му дойде пак същия човек облечен в бяло. Сега той вече бе сигурен, че това е Исус.

Този път Фадли изненадан чу следните думи от нощният Посетител:

– Последвай ме! Стани мой последовател и ученик.

Ако до този момент у Фадли бе имало някакво съмнение относно християнския Бог, за когото бяха умрели без страх толкова много хора пред очите му, сега той бе сигурен, че Той съществува. Боецът от ИДИЛ бе открил истината.

Исус може да промени каменното сърце на всеки упорито противопоставящ му се човек. За всеки такъв има надежда. Бог работи и днес.

Беше валяло и въздухът се поразхлади.

– Този дъжд ме подтиква към безделие, идва ми да се излежавам и нищо друго да не правя – протегна се Бойко. – Отпуснал съм се и нямам никакво желание за каквото и да е.

– И за молитва ли нямаш желание? – попита го Вихрен.

– Дори и за нея, – усмихна се Бойко.

– От по-възрастни християни съм чувал, че ако човек не се моли, се чувства зле.

– Аз лично се съмнявам в това, – понамести се върху възглавницата Бойко.

– Може би си прав, – донякъде се съгласи Вихрен. – Зле ще се чувства не човека, а неговият дух. Духовният човек се поддържа не от храна, а от молитва. Когато някой срещне Господа, той получава нов живот, който може да се поддържа или да бъде умъртвен.

– В Новия Завет никъде няма да намериш обичайните възгледи за молитвата. Ние я използваме обикновено като средство за добиване на нещо за себе си, – погледна предизвикателно Бойко.

– Да, но тя ни е дадена, за да познаем Самият Бог, – наблегна Вихрен. – Ние ту мърморим, ту се борим за вяра, но искаме съвсем малко.

– А видял ли си как дръзновено се молят децата? – попита Бойко.

– В тях няма проява на слабост или страх. Но само с молитва се влиза в Божието присъствие.

– Чувал съм съвети от рода: „Бъдете пред Бога каквито сте. Казвайте Му какво ви боли или какво не можете да направите“, – намръщи се Бойко. – Ами ако всичко си мога, за какво да притеснявам Бога?

– Звучи ми като самохвалство. Нима наистина всичко можеш и Бог не ти е нужен?

Бойко завъртя глава и веднага смени темата:

– Защо казват, че молитвата променя света?

– По-правилно е да се каже, че тя променя теб, а чрез теб се променя и света. Бог така е устроил всичко, че молитвата, в основата на която лежи Изкуплението, изменя мирогледа на човек и възгледите му за живота.

Бойко неспокойно се размърда, а Вихрен продължи:

– Молитвата няма да измени външността ти и да те направи по-привлекателен за момичетата, тя прави чудеса в душата ти.

Бойко махна с ръка и излезе навън, където слънцето отново се бе усмихнало.

Наближаваше един от най-хубавите празници, Рождество Христово. В навечерието на празника пастир Джонатан бе зает с приготовленията около него.

Но в същото време той служеше на християните преследвани от ислямистката групировка „Ислямска държава“. Не отказваше подслон и закрила на гонените

Същата вечер го посети човек, които спомена, че идва от Багдад. Беше иракчанин, облечен в традиционното местно облекло. Изглежда бе свидетел на не едно от ислямистките издевателства, но в очите му нямаше страх, те светеха с особен блясък.

Новодошлият погледна Джонатан и попита:

– Мога ли да поговоря с вас?

Джонатан кимна с глава:

– Разбира се, заповядайте!

И двамата седнаха на една от пейките в църквата.

– Бях сляп, но сега виждам, – каза мъжът.

– Как стана това? – полюбопитствува Джонатан.

Той беше слушал много свидетелства и сега очакваше ново, което щеше да разкрие действието на Бога сред тези объркани от войната души.

– Аз бях мюсюлманин, но сега зная истината, – започна разказа си новодошлият.

Мъжът повдигна глава и се взря в далечината.

– Когато бойците на ИДИЛ атакуваха Мосул, – продължи той, – аз започнах да чета Корана. Четях го ежедневно, по 4-5 часа на ден. Исках да защитя религията си, за това обяснявах на хората: „Това не е истинския ислям! ИДИЛ няма нищо общо с исляма“. Жестокостта им според мен нямаше нищо общо с религията ни.

Изведнъж иракчанинът наведе глава и с болка завърши:

– За мой ужас разбрах, че ИДИЛ показва точно истинския ислям.

Така още един мюсюлманин бе повярвал в Христос благодарение на ИДИЛ.

Неделя. Ден, в който хората, които се смятат за християни отиват на църква. Е, някои го правят само на празниците, но това е друг въпрос.

Времето все още беше хубаво, въпреки че есента вече бе нагазила полята и горите. Дървета и храсти бяха облекли жълто червеникавата си премяна. А слънцето се опитваше да стопли жадуващите за още малко топлина хора и животни.

Семейство Манчеви се приготви за църквата и тръгна натам. Гордо вдигнали глава баща, майка, дъщеря и син влязоха в храма.

След богослужението се усещаше някакво недоволство, което витаеше около семейство Манчеви.

– Това не може да бъде проповед, – мърмореше бащата. – Нищо не разбрах от казаното. Само стихове, стихове от Библията и нищо друго.

– Какво друго можеш да очакваш? – на свой ред се обади и майката. – Този човек изобщо не може да проповядва. Кой го е пуснал изобщо на амвона.

– Ами хора и хвалението, – не остана по-назад и дъщерята, – пеят толкова вяло, че да ти се приспи.

Синът мълчеше и внимателно ги слушаше. Накрая не се стърпя и попита баща си:

– Татко, ти колко пожертва за Божието дело?

– Десет стотинки, – каза тихо бащата и леко се сконфузи.

Майката и дъщерята не бяха дали абсолютно нищо и веднага след въпроса на момчето се свиха.

– Тогава, татко, – каза синът, – ти какво очакваш? Сял си малко, а искаш да събереш много. Изискват се усилия и от нас, а не само да недоволстваме от положения труд на другите. Нима трябва да се оплакваме и да ги критикуваме?

Тогава останалите членове на семейство Манчеви изведнъж бяха ужилени от истината, че всеки може лесно да критикува особено, когато нищо не е допринесъл за даденото дело.