Димчо бе само на две години, но бе много любознателен. Това негово любопитство един ден едва не свърши  с лоши последствия.

Беше хубав есенен ден. Слънцето се опитваше да стопли хората, но безуспешно, защото студеният вятър свистеше неудържимо и караше минувачите по улицата да се загръщат още по-добре във все още леките си връхни дрехи.

Димчо заедно с майка си и сестра си Албена се отправи към магазина. Но там го очакваше най-голямото приключение в досегашния му живот. Той щеше да стане главен герой на малък инцидент.

Когато майка му купи нова седалка за кукото му, малкото момче бе във възторг. Това приспособление много му хареса и Димчо настоя:

– Нека аз да го нося. Нали е за мен?

– Е, добре, – съгласи се майка му, – само бъди внимателен с това.

Но белята стана за броени секунди. Майка му за миг се обърна за да вземе нещо от рафта, когато Димчо надена седалката на главата си. Въпреки опитите му да я махне,тя остана здраво закрепена.

Чу се детски писък и рев. Това бе израз на безпомощността на малкото момче, да се освободи от капана, в който само бе попаднало.

Майка та на Димчо и сестра му опитваха какво ли не, но седалката се бе заинатила и не мърдаше от главата на малкия любопитко.

Дойдоха и служители от магазина, за да помогнат.

– Благодаря ви, – каза майката на Димчо, – че проявявате разбиране и търпение в случая.

Отначало на разплаканото малко момче дадоха бисквити, за да го утешат. След това някой от персонала намаза седалката с масло и се опита да я измъкне от главата на нашия злополучен герой, но нищо не стана.

Тогава семейството се премести в сервизното помещение. Един от служителите в магазина се усмихна  на Димчо и каза:

– Няма страшно! Не се бой юначе! Сега ще те освободим от тази „натрапница“.

Той внимателно сряза пластмасовия капан и освободи главата на момчето. След няколко минути Димчо се успокои напълно.
Но не си мислете, че Димчо се отказа от по-нататъшните си проучвания в света, който го заобикаляше…

Много от нас знаят колко болезнено е да загубим верен приятел, благочестив пастор, ревностен мисионер или праведна майка.

Стоим пред прясно изкопания гроб, по бузите ни се стичат горчиви сълзи. И при тази загуба непрекъснато повтаряме:

– Защо, Господи, защо?

Ние знаем, колко много са направили тези хора и колко още биха могли, ако имаха време и ако бяха останали с нас.

Смъртта на праведните не е случайна.

Наистина ли мислите, че Бог, Който е преброил всеки косъм от главата ви, ще позволи без Неговата воля да падне на земята някоя птичка или ще се отвърне от Своите деца по време на опасност?

С Неговите деца не се случват нещастни инциденти, трагедии или внезапни катастрофи.

Сър Уолтър Скот е казал:

– Смърт последният сън ли е? Не, това е крайното събуждане.

Да, това е така за всички, които вярват в Христос.

Дори когато сме заобиколени от скръб и объркване, винаги можем да се доверим на мъдрия и милостив Бог.

Не е случайно, че някои монаси на Атон и не само те, понякога оставят в килиите си цял ден, пребивайки в болка и мълчание.

Разказваха ми за един монах от Атон, отшелник, който не приемал никого по три-четири дни в седмицата. И това не го правел, защото бил безразличен към хората, а напротив поради голямата си любов към тях.

– Дете, – казвал той, – за да ти дам нещо, трябва да го взема. Но за да взема, ще трябва, като пчела, да намеря райски цветя, да събера прашец от тях и да се заключа в своята „кошер“, за да приготвя „мед“. И когато на следващия ден дойдеш при мен, ще те срещна с нова сила, усмивка и добро настроение. И мога да те насърча, да те подкрепя. Но не мога да направя нищо, ако съм изтощен от постоянна суета или ако бъда като гаснещ фитил.

Днес се заоблачи още от сутринта. Изля се такъв дъжд, че по улиците потекоха реки. Но това не попречи на Младен и Милан да се съберат заедно.

Двамата стояха до прозореца и гледаха как струйки вода се стичаха по стъклата.

– Днес четох от Библията книгата на Софония, но да ти кажа честно много неща не разбрах, – оплака се Милан.

– Знаеш ли какво означава „Софония“? – попита Младен.

– Не.

– Името му означава: „Господ се е скрил“.

– Защо?

– В тази книга от Библията се казва, че Господ с лампа ще огледа Ерусалим и ще накаже самодоволните хора.

– На една картина от средните векове видях човек носещ лампа – сети се Милан. – Тогава някой ми каза, че на нея е изобразен Софония, който търсел самодоволните хора в града, така че Бог да ги изкорени и унищожи.

– Софония е живял в Ерусалим по времето на цар Йосия и е съвременник на Еремия. Той е принадлежал на четвъртото поколение от потомците на цар Езекия, т.е. бил е от привилегированата класа, – започна да обяснява Младен. – Цар Йосия се страхувал от Бога, както прадядо му Езекия, а баща му Амон и дядото на Манасия, били двамата най-покварени царе на Юда. Те отворили кутията на Пандора и силата на тъмнината и корупцията не могли да ги спрат.

– Да, – каза Милан, – тогава Софония ги предупредил, че съдния ден иде, защото Божият народ се покланял на ханаанските богове и отхвърлял службата пред Бога.

– В „Денят на Господа“ Бог ще накаже своя народ, за да се покаят и да се спре силата на тъмнината, – допълни Младен.

– Забелязах, – каза Милан, – че развращаването на хората нараснало и предстоящото им унищожение е Божия съд над цялата земя.

– Виж , днес не е ли така? – каза с болка Младен. – Хората се отвърнаха от Бога и започнаха да служат на идоли – телевизия, компютри, мода, звезди на естрадата и шоу бизнеса, и какво ли още не. Те смятат, че Бог няма да направи нищо и ще ги остави така.

– Да, но в деня на Господ Божият гняв ще се излее върху цялата земя, – каза Милан. – Целият свят ще бъде разрушен от огъня на Неговата ревност. Нито злато, нито сребро ще могат да спасят грешник в деня на Божия гняв.

– Нищо друго не ни оставя, – прибави Младен, – освен да молим Господа да ни спаси от самодоволството ни и да ни помогне да Му служим ежедневно.

– Денят на Господа ще дойде. И Божиите думи не са напразни за нас.

Чу се гръм и светкавица раздра небето, а дъждът продължаваше да се излива, сякаш плачеше за всяка останала без Бога душа.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!