Какъв мрачен ден. Облаците намръщено надничаха от небето, готови всеки момент да излеят мъката си и  да изяви яда си вероятно заради някоя своя несполука.

Настроението на Миладин сякаш бе в синхрон с времето. Днес той се сблъска с нещо, което се съмняваше, че може да направи добре. Колко пъти бе опитвал преди, но все не успяваше.

За да се предпази от неуспеха, легна пред компютъра и реши да изчака да види какво ще се случи.

– И този път ли няма да се заемеш с това? – попита го по-голямата му сестра. – До кога ще бягаш от отговорността да поемеш какъв да е ангажимент?

Тъкмо Миладин се готвеше да излее своята порция извинения, той беше майстор в това, когато сестра му го подхвана:

– Няма да приема извиненията ти. Много библейски герои са постъпват като теб, дори и самия Моисей.

– Како, – изръмжа предупредително Миладин.

И как няма да недоволства, когато нападаха любимия му герой от Библията.

Сестра му изобщо не обърна внимание на възражението му и продължи:

– И Моисей се оправдаваше дори протестираше: „Кой съм аз, че да отида при Фараона и да изведа израилтяните от Египетската земя?“

Миладин се сгуши във фотьойла. Той знаеше, щом почне сестра му, отърване няма.

– Това извинение на Моисей, – каза сестра му настървено, – прилича много на твоите: „Не мога да го направя. Ще се проваля. Нека си намерят някой друг“.

Миладин бе забравил вече всичките си оправдания и гледаше умолително сестра си. Сякаш очите му казваха: „Како, остави ме намира. Не мога. Нима не разбираш?“

– Миладине,  не трябва да се фокусираш върху своите недостатъци, глупаво е да си мислиш, че не си достатъчно умен, талантлив или опитен.

– Тогава какво да правя? – смънка Миладин.

– Виж, – каза сестра му вече по-кротко, – Бог не ни прави по-умни, нито по-талантливи, просто Той е с нас през всичко, което преминаваме.

Миладин стана неохотно, но вече бе решил, каквото и да става….

„Ще го направя, дори пак да се проваля. И ще го повтарям до тогава, докато успея“.

Тази нова решимост го ободри и той излезе от стаята….

Най после един свободен час. Зарадвана Евгения седна на фотьойла и взе бродерията си. Това бе едно от любимите ѝ занимания, а днес започваше една интересна фигура, за която трябваше да приложи голяма доза търпение, за да стане, както трябва.

Някой звънна на външната врата. Евгения с нежелание тръгна да отваря, някой бе нарушил тихото ѝ кътче. По петите я следваше десетгодишната и дъщеря София.

На дъжда, без чадър и връхна дреха стоеше млад човек с папка в ръце.

– Извинете, – учтиво каза младежът, – аз събирам пари за Фондация „Грижа за деца със специални нужди“.  Нашите организации се срещат директно с  уязвимите и бедни хора.

Бързайки да се върне към любимото си занимание Евгения учтиво, но бързо каза:

– Съжалявам, но не мога да ви помогна точно днес.

След това бавно затвори вратата.

София погледна изпитателно майка си и попита:

– Защо нищо не дадохме на този човек? Той ходи в студа и дъжда, за да събира пари за бедните.

Сърцето на Евгения се сви.

„Егоизмът ми попречи да използвам тази възможност да помогна на някого, – каза си тя. – Какъв пример дадох днес на дъщеря си?“

Малко по-късно София подаде на майка си рисунка. Тя бе озаглавена: „Човекът с голямото сърце“. На нея София бе изразила чувствата си от срещата с младежа на вратата.

„Трябва да взема пример от нея, – помисли си Евгения. – Това е важен урок за мен. Ще го помня докато съм жива“.

През следващите години София продължи да рисува, когато нещо я развълнуваше, а Евгения внимаваше да не пропусне нито една възможност да се прояви като щедра християнка.

Слаба светлина се процеждаше през спуснатите пердета. В стаята бе сумрачно. Дори проникващата светлина не разведряваше обстановката.

Възрастен мъж седеше във фотьойла, а погледа му блуждаеше във въздуха.

Петър Симеонов изпълнен с тъга и мъка, се връщаше в спомените си назад към детските години.

Когато бе малък вечно го учеха:

– Половината от удоволствието и радостта от нещо хубаво изпитваш още докато очакваш то да се случи.

Но сега бе друго време. Скоро бе починала съпругата му.

– Няма значение, – казваше си Петър, – сега за мен всичко е различно. Какво хубаво мога да очаквам вече?

Изведнъж Симеонов трепна и осъзна случващото се със него:

– Крадецът, който ме заплашва, се е устремил към мен. Той иска да открадне един от най-ценните ми дарове, които Господ ми е дал – дара на днешния ден.

Вчерашния ден е вече минал, утрешният не е настъпил още. Сега е само настоящето. Днешния ден е Божий дар за нас.

Петър се усмихна. Той бе открил нещо ново за себе си:

– Аз съм вече на 80 години, нима мога да се преструвам, че не забелязвам времето? Мога ли да си правя големи планове за бъдещето? Но Бог ми е подарил днешния ден и Той е с мен сега. Още един прекрасен ден, в който мога да ходя с Исус, да се радвам на Неговата справедливост, да живея според повеленията Му

Очите на Петър за искряха. Той отново се усмихна.

– Мога да се веселя и да се радвам в днешния ден, който е подарък от Бога.

Сава много обича спортните надпревари. Някои от тях той следи, като използва записи на дадено състезание, мач или среща.

Един ден след като бе проследил записа на поредното състезание, облегна се удобно във фотьойла и се замисли сериозно:

„Колко жалко, че в живота няма възможност за такива повторения. Пропуснеш ли даден момент, той не се връща“.

Тези мисли го върнаха няколко години назад, когато внукът му Станислав възторжен изтича при него и каза:

– Ще имам мач по крикет, ще дойдете ли с баба да ме гледате?

Нито той, нито съпругата му харесваха този спорт, но той обичаше внука си, за това бързо се съгласи:

– Добре, кога е мача?

– Утре в 9 часа сутринта.

– Непременно ще дойдем, – обеща Сава на внука си.

На сутринта, когато тръгна с жена си, за да гледат как ще се представи Станислав в мача, Сава си взе една книга. Когато съпругата му го изгледа с укор, той тихо промърмори:

– Да мине времето по-бързо.

Мачът започна в 9 сутринта. Беше вече 16:30, но още не беше свършил. Сава бе останал с убеждението, че нищо интересно не се случва и бе забол поглед в книгата.

Изведнъж той чу овации, жена му го сбута:

– Станислав направи страхотен удар, видя ли го?!

Сава го беше пропуснал, а повторение нямаше да има. Не можеше вече да види, какво е направил внука му.

Този болезнен спомен, накара Сава малко да се размърда. Той стана, разходи се из стаята и погледна през прозореца.

– Колко много пъти пропускаме предоставените ни възможности, – тъжно въздъхна Сава. – Понякога забравяме да се молим за някого, да позвъним на приятел, който има проблем, да посетим някой, който е в нужда или просто да се усмихнем на поредния минувач.

Сава отново е върна и седна във фотьойла.

– Колко често пропускаме възможности да споделим вярата си, – с болка се усмихна Сава. – Ето, Бог ни подтиква да го направим, а ние като не Му обърнем внимание и не последваме призива Му, появилият шанс изчезва завинаги. Ако слушаме Божия глас, ще имаме много възможности да Му служим, споделяйки Благата вест и помагайки на ближните си.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.