Добре познатата фраза „рибата гние от главата“ се смята, че за първи път е изказана от философа Плутарх, но тя няма научна основа, по-скоро се явява абстракция.

Използват я, когато искат да подчертаят разпадането или разлагането на някаква структура или колектив, който е бил свързан с „прогнило“ началство, управляващо от върха.

В действителност гниенето на рибата започва от корема, по-точно първи започват да се развалят червата.

Главата на рибата загнива последна, въпреки популярния израз.

Фридрих II, крал на Прусия, ценял много интелигентността и образованието. Той съвсем оставил вярата си в Бога и вместо да търси съвет от Него, се обръщал към френския философ Волтер:

– Божествени Волтере, моля те да ни помогнеш.

Но скоро кралят забелязал силен упадък на морала и нравствеността в страната си. Накрая разбрал, че наука без вяра в Бога дава печални резултати.

От Волтер кралят също се разочаровал, тъй като разбрал, че философът не разполага със силни морални и етични принципи.

Тогава Фридрих се обърнал към своя министър:

– Постарайте се в най-скоро време пак да внедрите християнството в страната или се махайте от очите ми.
Този министър бил ревностен изпълнител на кралските заповеди по време на борбата против християнството.

Християнството не е религия. Християнството е Христос. Тя се основава на условията на Христос и едно от първите е себеотрицанието.

Истинското християнство започва тогава, когато приемем Исус за свой Господ и Спасител.

Истинското християнство е Христос в човешката душа, лично изповядване на вярата в Христос, Спасителят на всички хора.

Ако християнството остава само зад стените на молитвения дом и не отива с нас в останалите дни на седмицата на работата ни или където отиваме, и не се проявява в живота ни, то е фалшиво.

Бог иска християнина да следва Христос, не в текстовете, не в свещените обреди, не в думите, а на дело.

Християнството трябва да се въплъщава в духовният и морален живота на християнина.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Канунът датира от X век. Тогава инструментът е бил използван много често в Туркестан. Изобретен е от турския учен и философ Ал Фараб.
Канунът е популярен в Близкия изток и Турция.

Инструментът има трапецовидна форма, към която са прикрепени струни.

Средната дължина на кануна е 83,6 см, а от към късата страна е 29,7 см. Широката част на инструмента е 36,3 см, а късата 8,8 см. Височината му варира от 4 до 6 см.

Турските кануни са малко по-дълги от 95 до 100 см.

Инструментът се изработва от мед и дърво. Има от 74 до 81 струни, акордирани в групи по три.

Модификациите и промените в тона се дължат на малки бронзови перки, които се затягат, когато тонът трябва да бъде по-висок.

Инструментът се слага хоризонтално на коленете на музиканта или на маса. На него се свири като струните се дърпат с пръсти или с плектри, сложени на показалците. Канунът е наречен „пияното на Турската музика“.

Този инструмент се изработва на ръка в турски работилници. За построяването му са необходими 7 различни видове дървета.

Интересното е, че магаренцето не стои на дървена основа, а на паргамент, кожа на тъпан, подобно на банджо и издава много характерен тон.