Борис бе сформирал наскоро футболен отбор. Това бе разнородна група от млади момчета.

Първите години на отбора бяха мрачни, меко казано.

Тълпите бяха оскъдни и вместо овации се чуваха забележки.

Един губещ сезон доведе до друг и както можете да си представите, публиката скоро направи Борис мишена на жестоки словесни атаки.

Спортните журналисти добавиха обиди към раните със своите злобни критики:

– Отборът се нуждае от треньор с повече ентусиазъм, усет и креативност.

Очернен и измъчван от неразбиране Борис бе решил:

– Няма да напусна отбора. Идеята да се откажа, когато нещата не вървят, никога не е била в плановете ми.

И той опитваше отново и отново, докато отборът започна да жъне успех, след успех.

Започнаха да хвалят и превъзнасят Борис, но той не се подаде. Отдаде слава на Бога.

За съжаление във наше време мнозина не се отказват от някой свой порок, защото било модерно.

Те са готови да напуснат работата или екипа си, ако пътят стане неравен. И тази си философия прилагат към всичко.

Мъглата от провали затъмнява проблемите, а спазмите на критиката изсмукват мотивацията.

За много хора упоритият е глупак, а решителността е качество, което не е необходимо и не е желано от онези, които търсят обществено одобрение.

Но какво ни остава тогава?

Отнемете убеждението, дисциплината и решителността и сте отрязали сърцето на истинския живот. Премахнали сте предизвикателството, което прави всичко вълнуващо и възнаграждаващо. Тогава сте се задоволили с нищо по-добро от равенство с противника.

Историята на човечеството е осеяна с безброй безименни хора, които са се сблъсквали с бедствия и трудности, страдания и критики, и са се отказвали.

На вас, които сте изкушени да се върнете назад, ви призовавам да стоите твърди, действайте и бъдете силни.

Ползите от решителността далеч надвишават алтернативния път.

Дамян бе пропадал в ледена вода. Ледът бе крехък и не издържа под краката му. Едва се отърва. Простудата бе нищо в сравнение със страхът, който бе преживял.

Един ден приятелите му го заведоха до едно замръзнало езеро.

– Няма опасност да се счупи ледът, – увещаваше го Петър. – Той е замръзнал яко.

Живко изтича на замръзналото езеро и скочи няколко пъти върху него.

– Ето виж, – каза му той, – здрав е. Не се страхувай.

Как ли не го убеждаваха, но Дамян бе непреклонен:

– На вид, да. Докато пропаднеш под него …

Накрая приятелите на Дамян го хванаха и го довлякоха до средата на замръзналото езеро.

Отначало той го изпробва плахо. След това бавно и колебливо започна да се доверява на леда.

Миналия опит с леда ми напомня за философиите и ученията, в които сме вярвали.

Уповавате ли на тънък лед или на нещо по-стабилно?

Няма по-здрава основа от Христос.

Доверете миналото на Божията милост, настоящето на любовта Му и бъдещето на Неговата промисъл.

Празник е, а Драган се опиваше от собствената си философия:

– Времето има много скрити измерения.

– Глупости, – възрази Пламен, – времето си е време. То се измерва по определен начин.

– Много тесногръдо разсъждаваш, – упрекна го Драган.

– И какви са тези скрити измерения? – попита Пламен присмехулно.

Драган пое дълбоко въздух и започна да обяснява важно и наперено.

– Първото измерение е, когато физически се пресичаме един с друг в пространството.

– Може да се приеме, – уклончиво се съгласи Пламен.

– Второто измерение е времето, изминало от появата ни на земята, – продължи самоуверено Драган. – Това е нашата натрупана възраст.

– Ха, – възкликна Пламен сякаш бе намерил пробойна в твърденията на Дечо. – Един старец и едно бебе могат физически да пресекат пътя си в едно и също измерение на времето, но техните корени се връщат към различни слоеве на времето, от които са „израснали“.

– Има моментни потоци на времето от раждането до смъртта и всичко това тече тук и сега, – наблегна на думите си Драган. – Можеш да излезеш и да се срещнеш с хора от всички възрасти.

– А какво е следващото ти измерение? – попита Пламен.

– Това е времето, през което чрез различни дейности се обучаваш, – поясни Драган.

– Интересно, – повдигна вежди Пламен, – някои неща се получават мигновено, а за други трябват хиляди часове.

– Тайната на успеха се крие именно в това трето измерение на времето.

– Сигурен ли си? – попита скептично Пламен.

– Напълно, – изпъчи се Драган. – Тук постигаме успехите си в бизнеса, науката, спорта …

– А не си ли забелязал, – Пламен наклони главата си леко на една страна, – че каквото и да постигнеш, се чувстваш празен. Нещо не ти достига.

– Именно това кара човек да продължи напред и да превзема нови висоти, – патетично заяви Драган.

– Не ти трябват нови висоти, а Един, Който може да ти даде радост и мир, дори и в трудните ситуации.

– Имаш предвид Господ?

Пламен поклати глава утвърдително.

– Не съм убеден, че Бог съществува, – заяви Драган. – Според мен човек трябва да се усъвършенства непрекъснато.

– Това, че не вярваш, не отрича Неговата реалност и вездесъщност, а потвърждава нежеланието ти да Го приемеш.

Драган само вдигна рамене, но замълча. Той знаеше колко е ревностен Пламен особено, когато ставаше въпрос за Бог.

Милен бе навел глава. Целият бе потънал в мислите си.

Таньо го приближи, сръга го в ребрата и насмешливо попита:

– Да не би да си почнал на ум да философстваш?

– Чудя се как се е чувствал Петър, когато Исус го е попитал за трети път, дали го обича!?

– Може би е искал да знае, дали обича Господа повече от себе си, – съвсем сериозно отговори Таньо.

Милен извиси показалеца си нагори и бе готов да продължи разсъжденията си на глас, когато Таньо наблегна:

– Най-малкото се е чувствал неудобно …

– Вероятно въпросът му е бил по-дълбок, – завъртя глава Милен.

– Пак с твоите философии, – засмя се Таньо.

А Милен уверено продължи:

– Макар и негласно казани те са звучали може би така: Обичаш ли Ме повече от мненията на другите, като прислужничката в двора? Повече от собствената си безопасност и комфорт, когато те екзекутират като враг на Рим? Повече от собствената ти репутация? Повече от спомените ти за грях и провал? …

– Каквото и да говориш, – каза Таньо – Исус достигна до сърцето на Петър …

– И промени мотивацията му, – допълни Милен.

– Е, да, – съгласи се Таньо, – Мотивацията на Петър да живее за Исус и да Му служи, не беше опит да отблъсне вината, да спечели прошка, да избегне критика, да докаже нещо на някого, да получи одобрение или признание.

– Така е, – плесна с ръце Милен. – Единствената мотивация на Петър да служи на Господа беше любовта му към Него.

Любомир бе седнал под едно дърво и се опитваше да си представи как е протекла последната нощ на Исус на земята. Разсъжденията му бяха предизвикани от скоро гледания филм.

– Нима е бил луд? Или блестящ философ, който е имал силна воля? Или ….? – размишляваше Любомир.

Той не можеше да измисли други възможности, защото не вярваше, че Бог съществува.

Толкова се бе вдълбочил в мислите си, че не забеляза, когато някой застана до него.

– Какво е вашето определени за Бог? – попита тихо непознатия.

Любомир се сепна. До него бе седнала жена на средна възраст, която му се усмихваше. Той също ѝ се усмихна, докато се чудеше какво да ѝ отговори.

– Както много други хора и аз мисля, че Господ е брадат мъж кацнал на облак. Той плаши човеците с ад и проклятия, ако не правят това, което Той иска, – Любомир се опита полушеговито да обясни „вижданията“ си.

Жената погледна към безоблачното небе и каза:

– Значи Бог не е тук сега, тогава набързо можем да направим някоя поразия, преди Той да се върне.

И двамата се засмяха.

– Казвам се Галя, – представи се жената. – Преподавам английски език в едно училище, а вие?

– Чета лекции по философия в един университет, – на свой ред каза Любомир.

– Как мислите, каква е връзката между Бога и науката? – попита Галя.

– Никаква, – усмихна се Любомир.

От предишният му отговор, тя бе усетила, че е атеист.

– Смятате ли, че в Космоса няма нищо? – попита Галя.

– А какво трябва да има там? – вдигна рамене Любомир.

– Ако там няма организираща и творческа сила, която да сътворява, как така съществуват животните, растенията и хората? – Галя го атакува с нов въпрос.

– Вярвам в съществуването на организирана творческа сила, но само под формата на природни закони, – поясни Любомир.

– Една творческа сила трябва да е разумна, иначе не би могла да твори, – отбеляза Галя.

Любомир само поклати недоволно глава.

– Добре, – продължи Галя, – Представете си, че се намирате в една стая без прозорци и до вас не достига никакъв звук. Въпреки това имате всичко необходимо, за да оцелеете. Как ще разберете, че извън стаята ви има слънце, плискат се океани и се издигат високи планини?

– Като се блъскам в стените, ще разбера, че съм ограничен.

– То тогава би трябвало да знаете, какво е това стена. Иначе как ще разберете в какво се блъскате и дали съществува нещо извън нея?

Любомир се замисли сериозно над думите на тази странна за него жена.

– Ако не знаете какво е Бог, вие не сте в състояние да кажете дали вярвате в съществуването Му или не, – заключи Галя и си тръгна.