Архив за етикет: устни

Беше постъпила правилно

imagesДора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.

Чудноватото оръжие

105643303_getImageCAU2FTZAБяха ни подгонили като глутница. Знаех, че ако се добера до нея ще се спасим. Тя беше дребна вещ, по-скоро приличаща на книга, от която струеше светлина.

Тичак като луда към искрящата книга. Когато стигнах почти до нея, някакъв лъч се стрелна от повътхността ѝ. Обхвана ме цялата. Започнах да се гърча, а в съзнанието ми идваха всички лоши неща, които бях направила. Заплаках, а усните ми шептяха: „Прости ми…..“ изреждах имената на всички, които бях огорчила и наранила.

Изведнъж ме обля силна светлина и в мен настъпи мир.

След мен дотича Влади. За секунди….. и с него се случи същото.

Нашата групата ни приближаваше, в очите им се четеше болка и страх. Те ни гледаха изумени. Изглеждахме им неестествено спокойни. Всеки, които застанеше в обсега на книгата, претърпяваше същата трансформация.

Тези, които ни гоненеха приближаваха. Чуваше се тътен. Всичко, до което се докоснеха се трошеше и смачкваше.

Продължихме пътя си. Пред нас се изпречи стъклена сграда приличаща на оранжерия. Стъкленият ѝ купол покриваше нещо полупрозрачно с неясна форма. Бързо намерих входа и се пъхнахме в нея. Видяхме стълби, по които бързо се изкачихме. Следваше коридор по който се понесохме напред.

Тези, които ни преследваха също влязоха в „оранжерията“. Не ги виждахме, но от грохота, с който се придвижваха ги усещахме.

Ето вече ни настигаха. Виждахме ясно първият. Той тичаше мощно и напористо.

Държах книгата и стоях обезсилена. Виждах следващия, който запотен наближаваше. Протегнах книгата напред и сноп лъчи излязоха от нея. Те се устремиха към първия, който вече ни достигаше. Изведнъж той зашочна да се гърчи и целия  да трепери. Викаше, но до нас думите му не достигаха. Изведнъж се успокои и ни се усмихна. Закрачи бодро към нас, но вече не изпитвахме страх от него.

Появи се следващият, гол до кръста, с пяна на устата. Този път не насочих книгата, но тя сама се фокусира върху втория нападател. и с него се случи същото, както и с първия.

Цялата група, която ни преследваше, стигна до нас. Но тези хора вече ни се усмихваха и протягаха ръце, за да ни прегърнат сърдечно

Сега вече знаехме как действа книгата, който беше в ръцете ни. Тя сияеше в мека наситена светлина и излъчваше лъчи, които ни караха да се обичаме и да се разбираме едни други.

Решихме с новооткритото „оръжие“ да тръгнем между хората, очаквайки да видим любящи и радостни лица.

Намерили се

imagesТя беше на 76 години, а той на 78.
Срещнаха се на гробищата. Тя редовно посещаваше гроба на мъжа си, а на съседния гроб идваше той, нейният бъдещ мъж. Той донасяше цветя, почистваше гроба на жена си и възрастната жена забеляза това. Веднъж, когато него го нямаше, тя погледна датата на смъртта на жена му – преди 12 години.
Първоначално възрастната жена само се поздравяваше с него, след това почнаха да разговарят, а по-късно започнаха да се връщат заедно от гробищата. Той я изпращаше до дома ѝ.
И така между тях възникна“гробищно“ приятелство. Накрая решиха да се оженят.
На празничната маса имаше малко хора. Новият стопанин на дома взе чаша с „Pepsi-Cola“, той изобщо не пие алкохол.
А една от младите съседки разправяше, че мъж, който не пие алкохол, може да се намери само в гробищата.
Мъжът вдигна чашата, всички притихнаха. Той погледна своята нова жена и тихо каза:
– Пепи, нима не ме позна?
Усните на булката затрепераха и тя кимна с глава:
– Познахте Дони, отдавна се сетих, че си ти.
Представяте ли, някога те били женени. Тогава той бил на двадесет, а тя на 18 години. Живели само два месеца и се разделили. Той бил вятърничев, а тя прекалено свободна.
И сега отно се събират. Боже, ти ли направи това?

Искайте и ще получите

Берлинският приятел на бедните барон Котовиц посетил веднъж философа И.Фихте, който бил прям човек и не скривал своето отрицателно отношение към убежденията на барона. По време на разговора им Фихте гордо заявил:
– Децата се молят, а мъжете искат.
На което Котовиц смирено отговорил:
– Господин професоре, аз имам грижата за 600 човека и често не знам от къде да им взема хляб. Но до сега знаех само едно средство. Моля се на моя Небесен Баща и Той винаги ми е помагал.
Фихте замълчал, след това погледнал барона с очи изпълнени със сълзи и тихо казал:
– Да, скъпи бароне, тази моя философия не можа да ме обогати.
Молитвата е ключ към милосърдието и щедростта на Бога. Тя гаси огъня, спира войната, усмирява бурята, изгонва демони, развързва връзките на смъртта, прогонва болестите….
Не говоря за молитва, която се произнася само с устни, а за тази, която се издига от дълбините на душата.

Кога можем да вземем тялото

Съпруга с майка си приготвят празнична вечеря. Майката пита:
– Къде отиде твоя?
– За хляб, – отговаря разсеяно дъщерята.
Майката се усмихна и каза:
– Това е добре. Между другото си спомних един анекдот: „Под трамвая се подала глава и мъртвите устни прошепнали: „Нали разбирате…отидох просто за хляб.“
Дъщерята възмутено:
– Това шега ли е, мамо?
Мъжът никакъв го няма. Звъни телефона, съпругата веднага грабна слушалката.
– С вас говорят от полицията. Вие близка ли сте на И.Л. Иванов, роден през 1980., отишъл да купи хляб на трамвайната спирка?
Съпругата изпаднала в истерия. Майка й веднага взе слушалката от нея:
– Така си и знаех! А кога можем да вземем тялото? – попитала тя спокойно.
Гласът от слушалката казал:
– Може и сега, преди да го изпратят в отрезвителното.