Свраката бе черна като всички свои посестрими, но бе необикновена. В какво? Не бързайте, нека всичко върви по реда си.

Тя живееше при един бръснар и по чуден начин можеше да възпроизвежда, всички гласове и звуци, които бе чула. Хората пълнеха бръснарницата най-вече, за да чуят какви нови интерпретации можеше да прави.

Един ден от там минаха тръбачи, които огласиха цялата улица със звучните си тръби.

На следващия ден свраката стана мълчалива.

– Колко е замислена и тъжна, – каза някой, който я бе видял в новото ѝ състояние.

– Навярно звукът на тръбите я е оглушил, – загрижено прибави друг.

– Тя нацяло е загубила гласа си, – поклащаха съчувствено глава трети.

Една сутрин в бръснарницата се чу ясен звук на тръба. Хората се огледаха изненадано, но никъде не видяха тръбач.

Накрая разбраха, че звукът идва от свраката. Тя бе толкова дълго мълчала, че този сюрприз смая всички.

– Явно за нея това е бил по-особен звук, – коментираше един възрастен господин. – Тя се е обучавала вътрешно и се е готвела да го повтори.

– Сега гласът ѝ звучи по един по-съвършен начин, – обади се един младеж. – Нюансите, паузите и повторенията звучат затрогващо.

– Щом е млъкнала, това обучение е изтласкало всичко, което е знаела до сега, – констатира самият бръснар. – Това я е накарало да се отнася с презрение към предишното.

– За това пък новата имитация е съвършена, – заключи дебело старче с очила, които бяха паднали ниско на носа му. – Ето и резултатът, всеки от нас помисли, че чува тръба.

Мария и Борис решиха втората годишнина от сватбата си, да я отпразнуват у дома, но се оказа, че са останали без хляб.

Тогава двамата заедно отидоха до близкия денонощен магазин.

Видяха на улицата, как един мъж залитна и се строполи на тротоара. Мария и Борис се приближиха към човека, с готовност веднага да му помогнат.

Непознатия се надигна, седна на тротоара и се разплака.

– Сигурно сериозно се е ударил и много го боли, – прошепна Мария. – Хайде да повикаме Бърза помощ.

– Не, нищо ми няма, – смотолеви непознатият.

– Тогава да ви откараме до дома ви, – предложи Борис. – Къде живеете?

– Няма къде да отида, – разрида се мъжът. – Оставете ме.

Двамата съпрузи се спогледаха. След това хванаха човека и го изправиха на крака.

Времето бе студено. Вятърът безмилостно фучеше в мрака.

– Не можем да оставим човека така, – каза съчувствено Мария.

– Давай, ще го заведем у дома, – настоя Борис. – Ще го нахраним, ще се постопли, а после ще видим.

– В такава нощ човек не бива да остава сам на улицата, – съгласи се Мария.

Непознатия постоянно плачеше, но когато го въведоха в топлата стая се успокои. Предложиха му храна. Макар и неохотно той изяде всичко, което му предложиха.

Мъжът се огледа наоколо и бе готов веднага пак да се разплаче, но Борис го спря:

– Вместо да се окайвате, по-добре ни разкажете какво ви се е случило.

Тъжната историята на Митко прозвуча съвсем банално. Такива неща се случват всеки ден, но съпрузите не казаха нищо.

Мария го утеши с няколко насърчаващи думи, а Борис му даде съвет за излизане от положението. След това го настаниха в едно легло и мъжът заспа веднага.

На другия ден Митко стана рано:

– Благодаря ви, – каза той на Мария и Борис, които вече го чакаха на масата за закуска.

От вчерашният разплакан мъж не бе останала и следа. В очите му искреше надежда и желание да оправи живота си.

Елена вървеше по коридора след сина си и му напомняше:

– Измий си краката и тогава лягай.

– А не мога ли целият да се изкъпя? – попита Радко.

– Нали днес се къпа, достатъчно е да умием само краката си, – настоя Елена на своето.

– И ти като Исус, само краката искаш да са чисти, а тялото? Днес беше горещо и навярно съм се потил поне един път, – изказа бурно несъгласието си Радко.

– По времето на Исус хората отивали в общи бани, където се изкъпвали, – започна да обяснява Елена. – Но веднага щом излизали от банята и тръгнели по улиците, краката им отново се замърсявали. Ето защо, когато пристигнели в домовете си, не е било необходимо да се къпят отново. Достатъчно е било, да си измият краката си от полепналата прах и мръсотия, докато са вървели по пътя.

Радко бе зяпнал майка си и се опитваше да си спомни какво точно бе казал Христос на Петър.

Елена сякаш бе разгадала мислите му и добави:

– “ Който се е окъпал няма нужда да умие друго освен нозете си, но е цял чист и вие сте чисти, но не всички“.

– А за мен как е…? – попита смутено Радко.

– Всички наши грехове – минали, настоящи, бъдещи, малки, средни, големи – са измити от кръвта на Исус, и ние сме напълно опростени! Слава Богу!

– Но ние все още грешим! – възкликна Радко.

– Това е подобно на случая след баня, когато краката ни отново се замърсяват! – поясни Елена. – Затова всеки ден се обръщаме към кръста, но не за прошка, тъй като вече сме простени, а изповядваме греховете и се очистваме, за да можем да общуваме с Бога.

– Добре, – примирено каза Радко, – ще си измия само краката и ще си лягам.

Милена и Денка се запознаха в парка. Оказа се, че живеят, не само на една и съща улица, но и в един и същи блок, но досега не се бяха срещали.

Милена се хвалеше открито:

– Работя като компютърен специалист в една фирма наблизо. В дома си има всичко, което съм искала. Учудвам се как се справяш с оскъдните си доходи?

Милена бе забелязала, че новата ѝ приятелка не носи маркови дрехи, не боядисва косата си, дори не бе гримирана.

– Доволна съм от това, което имам. Радостта и мирът са неотменима част от живота ми ….

– Сега се радваш, но мислила ли си за бъдещето си? – прекъсна я Милена.

Денка само повдигна рамене и се усмихна.

– Представи си, че се разболееш за по-дълъг период от време и загубиш работата си – започна с мрачните си догадки Милена – или твоят работодател фалира и никой друг не те наеме на работа …

– Почакай, – извика Денка, – такива неща изобщо не си представям, дори не биха ми минали през ума.

– Как така? – Милена мислеше вече, че Денка е луда. – Всеки нормален човек се притеснява за работата, здравето и поне за семейството си.

– Господ е пастир мой и няма да остана в нужда, – очите на Денка искряха.

– Ти си ненормална, – възкликна Милена.

– Възможно в твоите очи да изглеждам така, – каза спокойно Денка, – но те съветвам да изхвърлиш всичките тези „застрашаващи“ въображения и се довери на Бог.

Орелът, когато се издига на високо, не се безпокои за това, как ще прекоси реката!

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.