Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Настана голяма суша. Това бе удар за много семейства.

Станчо глава на семейство Мелникови скоро установи:

– Водната помпа в дома ни е спукана.

Марта домакинята на тази къща каза със съжаление:

– Нямаме достатъчно пари, за да си купим нова.

Малката Ана предложи:

– Хайде да се помолим за дъжд.

Молиха се, но така и не заваля.

Семейство Сотирови им бяха съседи. Те имаха помпа с достатъчен запас от вода.

Милен Сотиров виждайки безизходицата на съседите си повика Станчо и му предложи:

– Елата и взимайте вода от нас, колкото искате.

И така всеки ден двамата братя Крум и Петко носеха кофи с вода от съседите, докато премина сухия период.

Бог не отговаря на молитвите ни по начина, който искаме или очакваме.

В случая не заваля дъжд веднага след молитвата, но Господ даде отговор на нуждата чрез доброжелателни съседи.

Група рибари разказваха своите истории за удачен улов на големи риби, но имаше и други , в които …

Такава разказа Тома. Той тъкмо обясняваше с широк жест как голямата риба се е изплъзнала от ръцете му, когато минаващия покрай него сервитьор получи удар по подноса, който носеше.

Храната излетя мълниеносно към стената и остави грозно жълтеникаво кафяво петно на нея.

Когато собственикът на заведението видя поразията въздъхна тежко:

– Сега цялата стена трябва да пребоядисам.

– Не, – възкликна Тома, – разрешете ми да ви помогна, но по свой начин.

Собственикът вдигна рамене, за него нямаше вече никакво значение, белята бе станала и стената трябваше да се очисти.

Тома извади от торбата си четка и кутия с бои. И започна бързо и трескаво да работи.

На мястото на грозното петно се появи красив елен с големи рога.

Тома се оказа не само рибар, но и художник, който отразяваше дивата природа в своите картини.

Така грешката му се превърна в прекрасна картина.

– Това направо е шедьовър, – възкликнаха мнозина от компанията.

Бог прави същото. Използвайки грозните грешки в живота ни Той създава изключителни шедьоври от нас.

Възможно ли е, това да се е случило?

След няколко седмици плаване в потопения ковчег, че чуваха отново удари по дървения корпус.

– Още една дупка? Досадни кълвачи!, – изръмжа Ной.

Той закърпва дупката и продължи да мърмори:

– Ще ви дам на совите, чувате ли? Не си мислете, че няма да го направя!

Кълвачите започнаха да надига отново глава, малко след като ковчега се издигна над водите.

– От къде продължават да се появяват тези дупки в корпуса“ – зачуди се Ной. – О, таман бях забравил за кълвачите. Дървено корито с кълвачи, Господи, това направо е досадно.

Оказа се, че има проблем на долната палуба с бобрите.

– Къде е вълкът? – развика се Ной. – Точно, когато ми е нужен, него го няма.

Той размахваше заплашително ръце срещу бобрите и крещеше:

– Ей, кой направи яз от моята кухненска маса?!

Нямаха край неприятностите.

Ной тежко въздъхна и попита Господа:

– Боже, дали трябваше само да докарам животните в ковчега или е необходимо и да ги запазя?

В училището се играеше поредната баскетболна среща. Играеха момчета от различни класове, оформили отбори по свой избор.

Родители, баби, дядовци и приятели подкрепяха играчите с подвиквания и аплодисменти.

– Браво!

– Давай!

– Много точно!

– Чудесен удар!

По-малките братя и сестри на играещите се забавляваха в коридора на училището.

Изведнъж завиха сирени. Блеснаха светлини във физкултурния салон.

Беше се задействала пожарната аларма.

Децата бяха обзети от паника. Всяко едно от тях хукна да търси родителите си.

Нямаше огън, алармата се бе активирала случайно, но децата усетили опасност, уплашени прегръщаха родителите и близките си.

Това бе една илюстрация за доверие в онези, от които се очакваше безопасност и увереност, особено по време на страх.

Така и ние, когато сме застрашени, можем да изтичаме при нашата „Скала“.

Когато призоваваме Божието име, Той ни осигурява убежище и подслон, от които се нуждаем.