Страхил бе искрено възмутен:

– Как можем да бъдем благодарни за това, което ни е дадено, ако постоянно се сравняваме с другите?

– Библията ни учи, – подчерта Станко, – да се радваме, когато другите се радват, но ако се сравняваме отваряме врата за ревност и завист.

– Когато се сравняваме с другите, щастието ни е откраднато от врага на човешката душа – дявола, – отбеляза Гошо.

– Тъй като омаловажаваме благословенията си, радостта ни поради успеха на другите е убита и взаимоотношенията ни с тях бавно се разрушават, – намекна Калоян.

Филип вдигна ръка:

– Бог има конкретни планове за всеки от нас. Нека да помним, че историите ни са различни. Създадени сме с уникални умения и черти, а Бог ги използва за наше добро и за Негова слава.

Намеси се и Борис:

– Господ не ни сравнява един със друг. Той толкова много ни обича, че умря за нас.

– Ако решим да се сравняваме, – усмихна се Владо, – нека сравним какъв би бил живота ни сега, така и за вечността, с този без Исус.

Дядо Горан, който слушаше младежите потупа най-близо стоящия до него по рамото и добави:

– Сравнението води до гордост от убеждението, че сте по-добри от другите или до ниско самочувствие, приемащо че другите са по-добри от вас. Запомнете, че никой в ​​целия свят не може да се справи по-добре с това да бъде като вас, освен вие самите.

На стената на концентрационен лагер пишеше:

„Вярвам в слънцето, макар и да не грее. Вярвам в любовта, дори когато не е показана. Вярвам в Бог, дори когато той не говори“.

Коя ръка би могла да изтрие такова убеждение? Какви очи можеха да видят добро в ужаса, в който е живял пишещия на стената?

Има само един отговор:

– Очите му са избрали да виждат невидимото.

Затворникът е насочил погледа си не към това, което е виждал около себе си, а към това, което не е виждал.

Това, което виждаме, продължава кратко време, а това, което не можем да видим, е вечно.

Виждаме нараняването, или Лечителя.

Бог знае, че ти и аз сме слепи. Той знае, че животът чрез вяра, а не чрез виждане не идва естествено. За това ще ни помогне.

Приемете помощта Му.

Не живейте опирайки се на фактите, а „виждайте“ чрез вяра.

Лиляна и Рени седяха на пейката пред блока си и разсъждаваха върху интересна тема.

– Да обичаш някого си е голям риск, тъй като няма гаранции, че на любовта ти ще бъде отвърнато, както трябва, – сподели Лиляна.

– Изисква се смелост и дързост, за да обичаш някого, – съгласи се Рени. – Разбира се, най-лесно е да обичаме тези, с които сме съгласни и с които споделяме един и същи начин на живот.

– Също и непознати, – поклати глава Лиляна, – но наистина трудно е да обичаме с постоянство онези, които са най-близо до нас….

– Защо мислиш така,? – укори я Рени. – Нали това са ни най-близките ни хора?

– Защото те могат да ни наранят, – наблегна Лиляна. – И те наистина го правят.

Рени въздъхна:

– Когато сме наранени, може да направим крачка назад и да задържим любовта си от страх да не бъдем наранени отново. Така по този начин се въртим е един безкраен порочен кръг.

– Чуй, любовта никога не приема провала като поражение, защото никога не се предава, – Лиляна плесна с ръце.

– Страхът е противоположното на любовта. Но той не може да устои там, където Божията любов изобилства, а тя е в теб!

– Дори в разочарованието си можем да изберем да се вземем в ръце и да продължим напред. Любовта остава вярна до край. Никога не се отказва. Когато нещата вървят от лошо към по-лошо, тя винаги се приближава, никога не се отдалечава, – възторжено произнесе Лиляна.

Рени продължи в същата насока:

– Любовта никога не се предава. Устоява и превъзмогва всяка точка на отказване. Тя се простира отвъд пределите на нашите ситуации, с надежда за бъдещето, което не е напразно желание за нещо, което може и да не се случи.

– Това е твърдото убеждение, че Бог вижда и работи, дори когато не можем да си представим добър резултат, – Лиляна довърши казаното от Рени.

Любовта е силата, която разделя, отблъсква мрака и прекратява действието на врага. Когато хората са груби и нелюбезни, избери да ги обичаш въпреки това.

Появи ли се конфликт, извини се и прости, и продължи да избираш любовта.

Любовта е много високо призвание, но от нас никога не се е изисквало да обичаме със собствените си способности.

Ние ще станем по-добри и по-силни практикувайки. Ще отидем отвъд това, което сме смятали за възможно.

В залата обсъждаха нова книга за Светия Дух.

Един от журналистите на местният вестник попита автора на книгата Ангел Новаков:

– Как активирате Светия Дух? Чрез хапче ли?

– Фармацевтичните компании могат ли да създадат такива? – намеси се и една млада журналистка.

Новаков повдигна вежди, поклати глава и се засмя:

– Нищо не правя. Чакам Духът и Той идва.

– Съвсем нищо? – ококори очи журналистът.

– Съществува погрешно убеждение, че ние с нашия опит караме нещата да се случват, – подчерта Новаков, – а всъщност Бог прави всичко.

Двамата журналисти го изгледаха изпитателно, не вярвайки на ушите си.

– Началото на църквата няма нищо общо с човешките стратегии или впечатляващото лидерство, – поясни Новаков. – Светият Дух дойде като силен вятър в стая с изплашени, безпомощни и объркани ученици. Той разби всички етнически превъзходства, като събра хора, които бяха в противоречие, в една нова общност.

Край тях се прибавиха още няколко души и постепенно групичката около Новаков нарасна, а той продължаваше разпалено на обяснява:

– Учениците бяха толкова шокирани, колкото всеки друг, когато видяха какво прави Бог в тях. Те не направиха нищо да се случи; „Духът ги направи способни“. Нашата работа като благовестители в света не се определя от това, което можем да направим. Ние сме изцяло зависими от това, което само Духът може да направи. Това ни позволява да бъдем смели и спокойни.

Един възрастен господин се провикна в множеството:

– Изтощих се, като вярвах, че трябва да накарам нещата да се случат.

Новаков се обърна и му каза:

– Само Светият Дух може да направи това.

Лозан бе застанал под върбата пред кръчмата и търсеше да се заприказва с някого. Видя Калоян и още от далеч без да поздрави започна:

– От доста време се опитвам да разбера, как става така, че човек забравя какво е получил?

– По всяка вероятност това става лека полека, незабележимо. Първоначално се радва на придобивката си, а след това приема, че това е станало случайно и не е нужно да благодари на някого.

– Е, човек може да се върне обратно към предишните си убеждения, – плахо възрази Лозан.

– Да, но хората приемат изкушението, че някой им е длъжен. И това така им се услажда, че те продължават така напреди, дори това да ги доведе до пропастта, – продължи настъпателно Калоян.

– Ако някому се даде нещо. той няма да каже : „Не така“, особено ако му се харесва това, – поклати глава Лозан.

– Обикновено човек се оплаква от окаяното си положение. Той негодува: „Как смеят да ми причиняват неудобство?!“ Не спира да се самонавива, рови и клюкари. За него всички са лоши и му желаят злото.

– Другият имал повече и вече се чувстват зле, – допълни Лозан. – Започва да трови живота на всички наоколо и да ги обвинява за положението си. Иска по-добро място като да кажем на Иван и напуска.

– Тогава какъв е изводът? – попита Калоян.

– Човек не може да понесе свободата, която е получил. Например той може да поеме само пет единици, но получава седем или повече и не може да го понесе. Обърква се и се разстройва. Страхува се и се опитва да я свие до вече познатото, сигурното.

– Опитва се разбере положението, но за това е безсилен и неспособен, – философски заключи Калоян.