Стефанов скоро бе получил назначението си в един отдалечен провинциален град. Тук внимание му обърна само госпожа Тихова. Тя му бе казала:

– Вие сте млад човек, господин Стефанов. Нуждаете се от по-тиха и спокойна обстановка. Къде ще прекарвате свободните си вечери? Клубът, където прекарват колегите ви, скоро ще ви отегчи. Заповядайте на гости у дома.

Още първата вечер господин Тихов  му каза:

– Чувствайте се като у дома си.

– Имайте ме като майка, – бе добавила госпожа Тихова.

„Вероятно е била много хубава като млада, – помисли си Стефанов. – Лицето и тялото ѝ са напълнели, но големите ѝ очи са останали млади, въпреки бръчките, които ги обграждат“.

– Ах, старост нерадост, – с тъга в гласа каза Тихова, – Да знаете на тези години колко е трудно?!

За нея и дома ѝ Стефанов бе дочул някои неща споделени на ухо:

– Голяма лудетина и любовчийка беше на времето Тихова. Не я слушай, че се оплаква постоянно от съпруга си. Двамата разтърсват малкия ни град с грохот и тътнеж, сътворен от домашните им кавги.

– Понякога се замерят дори с чинии.

– След поредния скандал Тихова напуска тържествено семейната спалня и отива да сподели с приятели колко е нещастна. Облива с кал мъжа си и прави най-долни намеци по негов адрес.

– Това продължава само няколко дена. След това госпожа Тихова отстъпва на чувствените си желания, връща се в брачното ложе, а на другия ден разправя на всички, колко много обожава прекрасния си съпруг.

Тихова бе наистина претенциозна и малко груба, въпреки интелигентността си. Но Стефанов най-вече бе отблъснат от нейната  бъбривост. Веднъж бе споделил с един колега:

– Ненавиждам престореният ѝ кротък глас, който приема просташка интонация, щом излезе от контрол. И знаете ли тя ме смята за глупак, сякаш не виждам номерата ѝ.

– И вас ли е решила да омотае, – засмя се колегата му. – Навярно знаете, че Тихови имат дъщеря, но до сега всички около, които е успяла да се увие майка ѝ, са успели да избегнат един  бъдещ брак. Момичето не е лошо, но компанията на родителите ѝ е непоносимо натрапчива.

След първото гостуване госпожа Тихова бе срещнала Стефанов „случайно“.

– Навярно се чувствате самотен вечер, – започна Тихова. – Вероятно сте домошар и обичате домашната обстановка. Защо не ни посетите пак някоя вечер?

– Човек никога не се отегчава от книгите, – каза съвсем спокойно Стефанов. – Нали преди малко за това намекнахте?

– Вие сте младеж, – усмихна му се лъчезарно Тихова, – време е да помислите за брак. Вие сте на такава възраст, когато любовта и разума вървят ръка за ръка.

– Ергенството си има своите предимства, – усмихна се учтиво Стефанов. – Довиждане.

„По-далече от тази жена, – мислеше си Стефанов. – Никакви сватосвания и сватби, поне не със семейство Тихови, по-добре с крокодил, отколкото …..“

Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..

Лицето на Елена пребледня още повече. Тя стисна юмруци, когато поредния спазъм премина през тялото ѝ.

Елена протегна треперещата си ръка към сина си и леко го погали по бузата.

– Щом трябва да заминеш, – каза много тихо Елена, – искам да ти кажа нещо преди да тръгнеш.

Тя погледна Румен в очите. Той усещаше как с погледа си майка му прониква и в най-скритите кътчета на душата му.

– Ако се случи да умра, преди да се върнеш, – прошепна Елена, – знай, че отиването ти не е било напразно и не се обвинявай за нищо.

Румен извърна лице, за да не види майка му сълзите в очите му.

– И още нещо, сине. Не знам много неща, но в живота си съм научила едно, че всеки човек носи в себе си покварата на змията и нежността на гълъба.

Румен махна косите си от очите и каза:

– Че в мен има змия е вярно. Доста глупости извърших без да мисля за последствията. Но никога няма да повярвам, че в теб има змия. Никога.

Елена тежко въздъхна.

– Добре ще ти го обясня по друг начин. Много легенди и митове съм ти разказвала. Ти обичаш най-много гръцките нали?

Румен кимна с глава.

– Помниш ли онова момиче Психея? – попита Елена.

Румен отново кимна с глава и я погледна озадачен.

– Гръцката дума психея има два смисъла, – започна да обяснява Елена. – Тя означава пеперуда, но има значение и за душа.

– Не разбирам, – тръсна глава Румен.

– Пеперудата е майсторка в преобразяването, сине. Може да се превърне от червей в най-прекрасното създание на природата. Душата също може.

Румен преглътна с усилие.

– Съжалявам, майко, аз съм виновен за всичко.

– Не съжалявай, сине, нещата ще се оправят. Обичам те и вярвам в теб.

Румен се наведе и целуна майка си по челото, а тя му се усмихна.

Утрото надникна зад пердето и погъделичка с един слънчев лъч показалото се носле на Янко.

Момчето бързо скокна и разтърка очите си. Протегна се и погледна към леглото си

След това бързо натъпка обратно падналата от леглото слама.

Тогава откри една мравка помъкнала тялото на червей, който беше няколко пъти по-голям от нея.

Янко едва сдържаше смеха си, докато я наблюдаваше как се опитва да се изкатери по сламата.

„По-лесно ще ѝ бъде, ако заобиколи това място, – помисли си момчето, – а тя се катери и пада, катери се и пада … вече няколко минути“.

Накрая Янко се смили над дребосъка и реши да му помогне.

Искаше да хване мравката за едно от крачетата ѝ, но съобрази, че може да го откъсне, ако тя се съпротивлява.

Вместо това, Янко повдигна червея, а мравката здраво се впи в тежкия си товар и бясно зарита с крачета във въздуха.

Янко я премести отвъд препятствието и очакваше поне изблик на радост от страна на мравката. Но уви, това не се случи.

Момчето много се изненада, когато видя как след като той пусна червея и мравката пусна плячката си. Обърна се към него и бясно размаха миниатюрните си антени.

Янко имаше чувството, че мравката му се кара.

– Извинявай, мила мравке,  –  прошепна момчето и весело се усмихна.

Мравката му се кара още няколко секунди.

След това отново хвана червея и потегли с тежкия си товар към дома си.

Ако отидете на старото Нортамско гробище в Америка, посетете непременно гроба на Дейвид Брейнард и близо до него стоящ гроб на Еруса Едуардс, която той много обичал, но двамата не доживели да се оженят.

Какви надежди, какви очаквани за Божиите дела са отишли в гроба с измъченото тяло на младия мисионер. От делата му не било останало нищо, освен спомена за него у десетки мургави новопокръстени индийци.

Старият пуритан Джонатан Едуардс, който се надявал да приеме Дейвид Брейнард  за свой син, събрал разкази за живота на младежа в една малка книга.

Тази книжка прелетяла океана и попаднала на бюрото на студента от Кеймбриджкия университет – Хенри Мартин.

Бедният Мартин! Защо е трябвало толкова образован човек, с такива блестящи способности да жертва живота си на мисионерското поле сред индийците?

Какво е придобил, когато се е връщал в къщи от Индия с разбито здраве?

Влачейки се по северното крайбрежие на Черно море, стигнал до един изоставен двор. Тялото му изгарящото от висока температура се гърчело върху прохладната земя. Там умрял съвсем сам.

Защо е било всичко това?

От преждевременния гроб на Брейнард и самотния гроб на Мартин, далече от бурните води на Черно море се родила благородната армия на съвременните мисионери.