Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Беше се събрала многолюдна тълпа от любопитни хора.

Петър стъпи на едно по-високо място и всички затихнаха. Множество очи се бяха впили в него с изумление, тревога, търсейки отговор на развълнувалия ги въпрос: Какво става?

Петър бе прост рибар. Тук в столицата на Израел идваха люде от славни и далечни градове. Можеха да го чуят мъдреци и книжници, но това особено не го притесняваше.

Гласът му мощно ечеше под сводовете на портата:

– Тия не са пияни, както вие си мислите, понеже е едвам третият час на деня. Кой набожен човек ще се осмели да пие сега, в девет сутринта, в благословения час за молитва?

Хората замълчаха.

И той продължи:

– Случи се нещо необикновено. Я си спомнете, още от древни времена що е било обещано? – Петър разтърси глава и си отговори сам на въпроса си. – В дните на Месия Духът Господен ще се излее не само
на пророците, но и на всеки, който има истинска вяра. Сега обещанието започна да се сбъдва.

Людете леко бяха поотворили уста и жадно го слушаха.

– Мъже на Израел, – тържествено продължи Петър, – Исуса Назарянина, мъж засвидетелствуван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него посред вас. Той бе предаден според определената Божия воля и предузнание, а вие разпнахте и убихте чрез ръката на беззаконници. Но Бог Го възкреси от мъртвите, защото връзките на смъртта не можеха да Го задържа…. И тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че Тогова Исуса, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник.

Като чуха това хората ужилени в сърцата си рекоха:

– Какво да правим, братя? – чу се хор от нестройни гласове.

Петър им отговори:

– Покайте се, и всеки от вас нека се кръсти в името Исус Христово за прощение на греховете ви и ще приемете тоя дар, Светия Дух. Защото на вас е обещанието и на чадата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог, ще призове при себе Си.

Всичко стана много бързо. Тълпи хора, водени от Петър, се спуснаха към каменната арка, където бе Силоамското водохранилище.

Апостолите кръщаваха мъже и жени. Редицата от люде сякаш нямаше край. До вечерта броят на повярвалите в Христос достигна три хиляди.

Хората предали живота си на Исус, не се разотидоха веднага, а търпеливо слушаха ден след ден поученията на Петър и останалите от учениците на Исус.

Така те научиха, че Божието царство е дошло и че Исус Христос им е донесъл помирение с Бога. И че сам Господ скоро ще дойде да съди живите и мъртвите.

Каяфа, разбира се, беше информиран за случващото се. Самият той забеляза, че става нещо нередно.

– Скоро неспокойните галиеляни и техните развълнувани привържениците ще напуснат столицата и тогава вълната на ентусиазма им ще отшуми, – каза си той.

Но очакванията му не се оправдаха.

Светът сякаш се е побъркал. Предизвикателства, притеснения, страх и като последен стадий от всичко това нервен срив.

Тодор крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Можем ли да оправим Вселената? Ако приемем този товар дори само за положението на Земята, рискуваме да рухнем под тежестта на делата в този свят.

Този млад човек търсеше изход. Той нервно ръкомахаше с ръце и крачеше, когато внезапно спря, осенен от ясна и точна мисъл:

– Трябва да паднем на колене и да признаем пред Бога, че когато се опитваме да управляваме живота си, не успяваме. Да признаем, това не означава да се откажем от отговорностите си ….. Да направим това, което трябва, а останалото да оставим в Божите ръце.

Да, това е все едно да поемете дълбоко въздух.

Спрете и поемете няколко дълбоки вдишвания особено, когато усещате паника. Дълбокото дишане увеличава кислород към мозъка ви , а това допринася за вашето спокойствие.

Дихателните техники ви помагат да се чувствате свързани с тялото си. Това ви отвежда далече от тревогите в главата ви и притискането на ума ви.

Бог е този, който ни даде първия си дъх и Той е този, Който ни осигурява нормално дишане. Господ е Този, Който може да даде успокояващ дъх на онези, които се рушат под тежестта на тревогите.

Не казвайте, че не можете да дишате и издишате, чрез Исус можете.

Христос живее, за да бъде и да прави в и чрез нас това, което не можем да направим със собствените си сили.