В стаята бързо се приготвяха, щяха да излизат. Цачо гледаше тази суетня и оставаше чужд на това приготовление.

Той приближи до жена си и каза внимателно:

– Съжалявам, скъпа, но не мога да дойда с вас в църквата. Знам, че е Рождество, но там ще се чувствам като лицемер. По-добре тук да ви дочакам.

Малко след това семейството замина с колата.

Цачо бе добър човек, внимателен и грижовен в семейството си, но не можеше да повярва историята на въплъщението, която се разказваше по Рождество в църквата.

Останал сам в дома си той се приближи до прозореца и се загледа във валмата сняг подгонени от надигащата се буря. След това седна във фотьойла и се зачете във вестника.

Няколко минути по-късно той се стресна от удар по стъклото. Последваха  го и други.

– Що за щуротия? Явно някой цели да ме раздразни, – каза си Цачо. –  Изглежда някой хвърля снежни топки по прозореца.

Той излезе навън, за да се скара на нахалника, но видя няколко птици сгушени в снега. Бурята ги бе хванала и те отчаяно търсейки подслон. Бяха опитали да прелетят през стъклата на осветения прозорец на къщата, но опита им бе неуспешен.

– Не мога да ги оставя така, ще замръзнат, – засуети се Цачо. – Ще ги приютя в плевнята.

Бързо облече палтото си, нахлузи галошите и се затича във вихъра от сняг към хамбара. Отвори широко вратата и светна лампата, но птиците не влязоха.

– Предполагам, че храната ще ги примами, – реши веднага проблема Цачо.

Бързо се върна в къщи, натроши хляб и излезе. Когато стигна пътеката към хамбара, той поръси трохите чак до отворената врата, но птиците не обърнаха внимание на приготвената им храна. Те безпомощно се притискаха една в друга.

Цачо се опита да ги хване, но те се пазеха от него. Започна да ги обикаля и да размахва ръце опитвайки се да ги насочи към хамбара, но вместо това птиците се разпръснаха в различни посоки. За жалост никоя от тях не влезе в плевнята.

– Изглежда се страхуват от мен, – досети се Цачо и продължи да разсъждава на глас, – За тях аз съм страшно и ужасно същество. Ако можех по някакъв начин да им каже, да ми имат доверие и че не искам да ги нараня, а да им помогна. Но как?

Каквото и да предприемеше, птиците се плашеха и още повече се объркваха.

– Те няма да ме последват, защото се страхуват от мен, – тежко въздъхна Цачо.

Изведнъж той се размечта:

– Ако можех да бъда птица и да говоря езика им, щях да отида при тях и да им каже да не се страхуват. А после щях да им посоча пътя към безопасното място. Просто трябва да бъда един от тях, за да ме чуят и разберат.

В този момент камбаната заби празнично. Звукът ѝ преодоля вятъра и отекна в ушите на Цачо. Това бе звънът оповестяващ раждането на Спасителят. Изведнъж Цачо бе осенен от разбиране, което му бе убягвало до сега.

Исус бе станал като един от човеците, за да им каже и да ги спаси.

Очите на Цачо се напълниха със сълзи. Радостна вълна се разля в сърцето му и той потъна на колене в снега.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.

Тодор видя през прозореца приятеля си Симеон, който носеше в ръце футболна топка.

– Каква прелест! – възкликна Тодор.

Даже от 4-я етаж ясно се виждаше, че това е истинска футболна топка, каквато Тодор и Симеон бяха виждали само по телевизора по време на футболен мач.

– Явно, че ще падне голяма игра, – каза Тодор и се усмихна, но изведнъж се намръщи. – Да, но тази топка няма да е моя. Той ще я внася и изнася, когато си иска. Ще я държи под леглото си, ще я премята в ръцете си, когато пожелае и ще ѝ се радва.

Завистта ухапа като змия сърцето на Тодор. И отровата ѝ завладя разума му.

В миналото поради завист двама съседни царе започваха война и то не каква да е, а опустошителна. И в този случай едва не стана нещо подобно.

Тодор намрази Симеон. И реши категорично:

– Край на приятелството ни. Даже и ръка няма да му подам. Никога! Какво си мисли той, че като има топка, е голяма работа?!

Изведнъж на вратата се позвъни.

– Сигурно е Симеон, – каза си Тодор ядосано. – Няма така леко да ти се размине… Сега ще ти дам да се разбереш.

Отмъстителна усмивка заигра по лицето му. И с гневна походка тръгна да отваря. Тодор със замах отвори вратата и здраво стисна ръцете си зад гърба.

На прага го гледаше широко усмихнат Симеон, който му каза сърдечно:

– Честит рожден ден! Това е подарък от мен и родителите ми, – той протегна ръце и му подаде топката.

Това беше оная същата, която Тодор беше видял през прозореца, но сега, когато беше толкова близко, тя бе неустоима.

Цялата му злоба и яд се изпариха. Тодор въздъхна дълбоко, засрами се и осъзна:

„Симеон ми е най-добрият приятел и той е много по-скъп от всяка топка. От завист, каква глупост щях да направя?“

Двете момчета си подадоха ръце и излязоха заедно да изпробват подаръка.

Това беше необикновен ден за него. Всичко наоколо му изглеждаше прекрасно.

Каква бе причината за това му състояние? Какво се бе случило с него?

Жельо се бе покаял и бе решил напълно да следва Господа. Радостта му нямаше край и той бързаше да сподели със всеки промяната, която Бог извърши със него.

След две седмици реши да посети позната, която му дължеше известна сума пари. Тази жена се увличаше от окултизъм, езотеризъм, прераждане и всякаква „мътилка и заблуди“ от този род.

Още не бе пристъпил прага ѝ, когато жената го попита:

– Искаш ли да разбереш какъв си бил в миналия си живот и каква е кармата ти? За сметка на парите, които ти дължа ще ти дам тази ценна и необходима за всеки човек информация.

– Та аз знам това, – засмя се Жельо. – Преди да се родя Свише, бях просто грешник, а преди това – човешки ембрион, а още по-рано – сперматозоид. Имам прекрасна аура – сега съм Божий син и никакви минали грехове не засенчват моята карма.

Езотеричката от изненада изтърва кристалната си топка, която падна на земята и се разби на парчета.

– А сега ми върни парите и се покай за лъжите си, с които омайваш хората. А аз ще се помоля за теб в църквата. Надявам се Бог да се смили над теб.

Жена с нетърпение очакваше да се роди детето ѝ, но когато това стана тя възкликна:

– Какво е това чудовище? Не го искам!

Така малкото момиченце, което беше болно, бе отпратено в един детски дом. Нарекоха я Мара.

Никой не я обичаше в този детския дом. Когато идваха хора да осиновяват деца, възпитателката ѝ казваше:

– Затворете Мара в килера, за да не плаши посетителите.

Но веднъж забравиха да я скрият и топката, с която Мара си играеше изскочи в коридора.

Там стоеше много красива двойка. Жената беше облечена в бяло, а мъжът бе в син костюм.

Когато двамата видяха Мара в един глас възкликнаха:

– Искаме да осиновим това момиченце.

В детския дом ѝ завиждаха. Никой до този момент не можеше да си представи такова нещо. Това грозно същество да бъде осиновено.

Мара отиде да живее при приемните си родители.

Когато пристъпи прага на новия си дом момиченцето бе изумено:

– Колко е красиво тук. Сякаш съм попаднала в дворец.

Родителите ѝ много я обичаха и правеха всичко възможно тя да оздравее. Усилията им не отидоха напразно.

Мина доста време и Мара се превърна в красавица. Когато порасна започна да се занимава с благотворителност.

Веднъж посети дома, където бе оставена след раждането си.

Когато им се представи:

– Аз съм Мара, онова грозно същество, което криехте в килера, когато идваха хора да осиновяват деца.

Всички я гледаха изумени и не можеха да повярват на очите си. Тяхното малко чудовище се бе превърнало в прекрасна жена.

Когато видите някой зле облечен или изглежда отблъскващо не го замеряйте с камъни. Ние всички сме деца на Бога и не е важно как изглеждаме.

Не напразно старите хора казват:

– Не плюй в кладенец, защото ще дойде време да пиеш от него вода.

Или с други думи казано: Не създавай неприятности и не вреди на никого, защото това може да се върне върху теб като бумеранг.