Телефон е най-известното от изобретенията на Александър Бел. Но повечето от научната работа и изобретения Бел е била предназначена за подобряването на средства за комуникация за глухи. Той е четял лекции и е работил с глухонеми ученици, много от които са се научили да говорят.
Александър Греъм Бел е роден на 3 Март 1847 в шотландския град Единбург. На 13-годишна възраст, Бел завършва Кралското училище в Единбург.
На 16 години, е назначен за преподавател по реторика и музика в Академията Weston House.
През 1870 г. Бел се установява в Брантфорд, Онтарио. Още в Шотландия, Бел се интересува от възможността за изпращане на сигнали на разстояние.
В Канада, той продължил да изобретява различни неща, по-специално, създава електрическо пиано, адаптирана за предаване на музика по жица.
През 1876 г. той получава патент, описващ „метод и апарат … за предаване на глас и други звуци телеграфически … с помоща на електрически вълни.“ В действителност, това е телефон.
През 1877 г. с още двама партньори основава компанията „Бел Телефон“, а година по-късно в Ню Хейвън, Кънектикът, представи работата на първата телефонната централа.
През същата година, Вел се жени за Мейбъл Хабард, а през 1882 г. той става гражданин на САЩ.
US National Geographic Society е създаден с участието на Вел.  Той умира на 02 август 1922 г. След смъртта му, всички телефони на Съединените щати били спрени за минута мълчание в памет на Бел.

Една жена отишла да работи в Япония за два месеца. Японски не знаела, но английски владеела перфектно.
Местната храна е много специфична и за да икономиса, тя измислила хитър трик. От познат научила телефона за поръчка на пици в къщи и научила фраза на японски, която означавала: „Пица с аншоа на адрес ……, моля“.
И цял месец се наслаждавала на позната храна, при това си спестила доста пари.
Но веднъж, когато тя произнесла заучената на японски фраза, чула на английски език в отговор следното:
– Госпожо, вие сте наш редовен клиент и ние нямаме нищо против вас. Но ако обичате пица, защо не се обърнете към някоя пицария?
– А вие какво, не можете да ми донесете пицата ли?
– Пица можем да ви донесем, с това се занимаваме през последния месец, но проблема е в това, че нашата пица не е най-добрата в града. Ние сме мебелна фабрика, а не пицария.
Вежливостта на японците, тяхното търпение и устойчивостта на нервната им система е достойна за уважение.

Ние знаем как да зареждаме телефона си, но понякога възниква проблем с кабела.
Как да запазим кабела за зареждане възможно най-дълго време?
Оказва се, че има много възможности.
Можете да увиете кабела с изолирбанд, но това няма да бъде достатъчно грижливо и внимателно. Тази работа не е за любители.
Днес ще ви предложа един начин, за който може да сте чували, но това няма значение.
Всичко, от което се нуждаете е пружинка от химикалка. Другото е дребна работа.
Просто трябва да го наденете на кабела на зарядното устройство ето така:

Мартин лежеше в леглото и се връщаше назад към събитията, които му се бяха случили през деня. От телефона му се разнесе музиката на Моцарт и прекъсна мислите му. Звънеше жена му, а той беше сам в хотелската стая на десетки километри далеч от дома.

Странно, толкова късно не му бе звъняла до сега. „Дали не се е случило нещо лошо у дома?“ – помисли си той.

– Скъпи, извинявай, че те притеснявам толкова късно, – гласът на Мая звучепе притеснено. – Звъня ти заради Борис.

– Какво се е случило с него? – попита Мартин.

– Дойде си от училище и ми каза, че е гълтал някакви гадости.

– Алкохол ли? – Мартин изтръпна.

– По- лошо! Големите момчета му дали някакво хапче, което веднага се е разтворило на езика му.

– Екстази?

– По всяка вероятност ….

– Дай ми го, искам да говоря с него.

„Започва се. И това стигна до нас. – Мартин удряше с юмруци по леглото – Та той е едва 13-годишен“.

Мислите на Мартин препускаха бясно в главата му.

Борис се обади с несигурен глас:

– Да.

– Имаш ли нещо да ми кажеш, сине?

–  Знам, че съм глупак, – изстена момчето.

– Скъпо ли плати за своето щастие?

– Не дадоха ми го безплатно.

– Нима не ги усети? Защо мислиш, че са били толкова добрички?

– Вероятно, за да ме зарибят, а след това сигурно ще искат и пари.

– И как ти  се стува перспективата?

– Реших просто да опитам, исках да зная какво представлява.

– Хареса ли ти?

– Главата ужасно ме боли.

– Нали знаеш как се премахва махмурлука?

– Не, повече не искам….. Съжалявам, че ви огорчих с мама.

– Хубаво е, че съжаляваш …, – с болка каза Мартин. – Тези неща водят до хомосексуални и други подобни връзки, говорили сме за това.

На Борис му се пригади, той си спомни как едно от момчетата го бе погалило по бузата. Той подаде телефона на майка си и изтича в тоалетната.

– Не знам какво си му казал, – каза Мая, – но сега повръща в тоалетната.

– Това е добре, – вече по-спокойно каза Мартин.

– Извинявай, но ще отида да го видя.

– Добре. И ако има нещо обади се пак.

Той знаеше, че сънът му няма да остане вечно малко момче. В последно време беше забелязал промяна в него. Разсъждаваше доста добре, но искаше изведнъж да порасне. Мартин не веднъж се бе страхувал Борис да не кривне, за това често разговаряше с него. И ….. беше се случило, но имаше надежда, че няма да се повтори.

Музикален рецензент на един хамбурски вестник написал, че известният цигулар Регер, който свирел с оркестър концерт на Бетховен, е включил в изпълнението си съвършено неподходяща по стил каденца.
Рецензента предполагал, че тази каденца цигуларят сам е съчинил.
Регер прочел рецензията и поискал да поговори с автора на статията по телефона.
Вдигайки слушалката, рецензентът чул кратък, но много изразителен монолог:
– С вас говори Лудвиг ван Бетовен. Бих искал да Ви информирам, че вчера изсвирената каденца е написана лично от мен.