Беше вечер. Петък, последния ден от работната седмица. Стоян Горанов излизаше от центъра на големият град.

Изведнъж видя светеща табела: „Натоварен трафик в следващите две мили“.

Стоян се ядоса:

– Какво? Що за съобщение е това. Петък вечер е. Естествено е трафикът да е натоварен.

Тогава се появи следващото съобщение: „Внимавайте със спрелите автомобили ….“

Едва сега Стоян разбра и се плесна с длан по крака.

– Това е очевидно, – засмя се той. – Цялото съобщение не се събира на табелата, затова се появява в две части.

Явно той бе прочел само първата час, за това се ядоса толкова прибързано.

– Колко забавно, – каза си Стоян. – Ако Бог реши да ни разкрие бъдещето, има ли смисъл това, ако не се осъществи първо настоящето? Какво ли щях да разбера, ако бях прочел първо втората половина на съобщението?

Стоян се размисли върху случая. Той знаеше, че нищо случайно не става.

– Винаги ми се е искало да знам какво ме очаква, особено когато ми предстоят трудности, – призна пред себе си Стоян. –  Но Бог многократно ми е показвал, че бъдещето няма смисъл, ако първо не преживеем днешния ден.

Стоян импулсивно махна с ръка и продължи:

– Какво толкова съм се запритеснявал за бъдещето, нали Господ е обещал да бъде с нас винаги?

Бъдещето зависи от настоящето. Но каквото и да се случва занапред, Бог ни предупреждава, за да се подготвим, така че да го преодолеем и да бъдем победители във всяка ситуация. Но дали Го слушаме и внимаваме на предупрежденията Му

Дефекацията при хипопотамите става много неспокойно.

Мъжките имат навика да разпръскват урина и изпражнения по време на този процес. А опашката действа като витло.

Това поведение е важно за маркиране на територията, както и за комуникация между индивидите.

Това прави грижата за хипопотамите в зоологическата градина, където край клетките поставят табели с предупреждение, много сложно.

Мартин влезе в един ресторант с майка си. От един час той си мечтаеше за един хубав обяд.  Скоро към тях се присъедини и баща му.

Седнаха на една маса и сервитьорката донесе менюта. След няколко минути майката на Мартин го хвана за ръката и тримата тръгнаха да излизат от ресторанта.

– Мамо, защо си тръгнахме без да обядваме? – попита Мартин.

Майка му само мълчаливо му посочи една табела. Мартин все още не ходеше на училище и не знаеше да чете, за това попита плахо:

– А там какво пише?

– „Заведението не сервира на чернокожи“, – прочете набързо майката.

– Това не е правилно, – каза бащата. – Никога не бих се хранил в ресторант, в който се сервира само на определени хора.

Когато прочетоха горната история Младен и Радко се натъжиха.

– Ако днес расизма спрямо чернокожи е незаконна в нашата страна, това не означава, че той не съществува под други форми на дискриминация, – каза още по-печално Младен.

– Какво искаш да кажеш? – погледна го изненадан Радко.

Младен погледна приятеля си в очите и обясни:

– Всеки път, когато показваме различно отношение към определени хора, било заради облеклото им, техните доходи, националността или по друга някаква причина, ние проявяваме дискриминация към тях. Това е грях.

– Вярно е, че като християни, ние трябва да се ръководим от закона за любовта към ближните, – съгласи се Радко.

– За съжаление не спираме да разделяме хората по различни критерии, – добави с болка Младен.

– Чувах баща ми да казва, че това не е правилно. – каза Радко. – Нали всички сме равни пред Бога?

– Дори различните от нас хора са Божии деца.

– Нека Бог да ни помогне да гледаме и се отнасяме към хората така както Той го прави.

Старият мост бе любимо място за разходки. Тук често си правеха снимки месните жители и идващите насам туристите.

Но миналата година казаха, че мостът вече е опасен за преминаване и затова го оградиха с високи метални заграждения. Даже поставиха предупреждаваща табела: „Преминаването забранено! Опасна зона!“

Тази сутрин на Стария мост бе забелязано само момиче. Явно то искаше да скочи долу. Видяха я няколко души. Те се притесниха много, но освен да звъннат на съотвените служби, не предприеха нищо друго.

От там мина Павел Славов, фелдшер от Бърза помощ. Той също я видя.

Пренебрегна всякакви инструкции за безопасност и бавно започна да се придвижва към момичето. Съвсем нямаше намерение да чака пожарната и аварийната, да дойдат и да свалят момичето, до тогава тя можеше да е скочила вече.

Как можеше Павел да не се намеси? Момичето бе съвсем младо.

Духаше силен вятър, а тя съвсем не би дочакала другите служби да дойдат и не би позволила да я свалят. Просто вятърът щеше да я духне от мястото, на което се бе покачила.

Чуваха се викове. Момичето плачеше, а Павел приближавайки към нея и говореше, опитвайки се да я накара да забави и изобщо да не изпълни намерението си, докато достигне до нея:

– Успокойте се! Успокойте се!

Когато стигна на една ръка разстояние от нея, рязко я дръпна назад и я бутна по гръб. Хвана ръцете ѝ и блокира тялото ѝ, за да не може момичето да предприеме по-нататъшни отчаяни действия.

През това време се изкачи един от пристигналите  полицаи и  помогна на Павел бавно да я спусне долу.

Беше страшна гледка.

– Ами ако тя бе паднала долу върху леда, щеше да бъде мъртва – трепереше една жена, която бе станала свидетелка на случилото се.

– Този млад човек е достоен за уважение, – каза белокос старец, който също бе наблюдавал събитието. – Нека Бог те опази и тебе младежо!

Павел бе постъпил съвсем по човешки, действал бе инстинктивно и веднага, но в резултат от намесата му, бе спасен един живот.

Двама млади мъже Антон и Иван влязоха в магазина на един търговец, заинтригувани от табелата оставена отпред: „Тук се продава единственият лек за всички болести“.

Нетърпеливият Иван веднага каза:

– Дайте ми бързо това средство.

– Една минута, господине, – отговори му продавача, – вижда се, че наистина имате нужда от него. Имайте търпение.

– Кога ще ми дадете лекарството? – развика се Иван.

– Но аз ви го дадох, – отговори търговеца.

– Нищо не сте ми дали, – още по-силно се развика Иван.

– Вие го получихте, видях със собствените си очи, – потвърди помощникът на търговеца.

Иван се разсърди сериозно:
– Нищо не сте ми дали, – и разпери празните си ръце пред продавача.

Помощникът на продавача се обади:

– Въпреки че не е прав, изглежда говори истината. Дадохме му лекарството, но той не го е взел. Бъдете търпелив, млади човече.

Опашката в магазина стана по-голяма и търговецът помоли Антон и Иван:

– Освободете мястото за другите клиенти, вие вече получихте своята стока.

– Вие подигравате ли се с нас, – възмути се и Антон. – Дайте ни това, което искаме и ще се махнем.

– Вървете с Бога, млади хора, – каза продавачът, – лекарството вече ви го дадохме два пъти.

– На нас?

– Да, на вас.

– Та вие ми казахте само: „Имайте търпение…“, – каза недоумяващо Иван.

Търговецът се засмя:

– Та това е и нашата скъпоценна стока, която продаваме – търпение. То е единственото лекарство срещу всички болести.