Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Сутринта беше досадна и пълна с неприятности. Преди малко Иво се бе сблъскал с Мери и тя му се бе озъбила.

Телефонът забръмча, натрапчиво. Иво протегна мързеливо ръка и каза едно безизразно:

– Да.

– Е как се забавляваш, там? – гласът ѝ звучеше бодро, нея не можеше да я сбърка с никоя друга.

Ели, Ели и пак Ели, …..

Кой е измислил мобилните телефони? Такъв заслужава повече от похвала. Колко ли щяха да бъдат разрушените съдби, съсипаните семейства, нещастни хора,  ….ако го нямаше това гениално изобретение.

Всъщност Ели нямаше основание да се съмнява в чувствата на Иво, но често му се обаждаше. Не, че го контролираше и проверяваше, просто ѝ се искаше да го чуе, но той не мислеше така.

Е, понякога съблазните на света продължаваха да демонстрират надмощие над Иво и го поваляха. Но всички тези кратки любовни приключения на различни места, за него оставаха без последствия. Той не беше търсач на силни усещания, но не отказваше на радостите, които му поднасяше живота.

Какво ли щеше да се случи ако Ели знаеше за тази трайна страна на живота му. Тя все пак е твърде умна и интелектуално, и житейски. И като всяка жена е уязвима в тези неща. Независимо, че бяха много близки с Иво, понякога върху лицето ѝ падаше сянка на съмнение. Тя никога не изразяваше с думи терзанията си, но Иво усещаше това, като непреодолима стъклена преграда.

– Може би днес ще обядваме заедно, какво ще кажеш? – малко неочаквано дори и за самия себе си предложи Иво.

– Сериозно? – Ели се засмя. – Мислиш ли, че е добра идея?

Иво добре  я познаваше. Един въпрос и облачето на съмнението изчезваше.

– Хайде, поне да вечеряме! – каза Иво.

За Ели бе важно, че Иво искаше да я види. Той пробутваше този номер не за първи път. Какво щеше да прави, ако тя изведнъж реши да зареже всичко и дойдеше при него да го види ……

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.

Изпод скалата извираше бистър ручей. Стадо елени пиеха от него вода. Тъй като вятарът духаше от тяхната посока, животните не забелязаха приближаването на ловците. Радой вдигна пушката и се прицели във водача, но Лальо блъсна пушката и със ръка  посочи голяма змия, която се промъкваше от другата страна.

Нетърпеливия Радой се прицели в змията, но Лальо отново го спря. В този миг елените явно усетили опасността, тревожно подскочиха и се спуснаха в различни посоки.

Грамадното тяло на змията се изтреля като пружина, чу се жалното блеене на малко еленче, което бе попаднало в смъртоностната хватка на влечугото. Костите му изпращяха и то се превърна в голяма мръвка кървящо месо. Змията отвори голямата си паст, за да погълне жертвата си.

За трети път Радой се прицели, но беше спрян. Змията едва бе докоснала главата на еленчето, когато я закри огромна сянка. Върху нея се стрелна орел.

Започна борба. Двамата противника се бяха вплели в огромно кълбо. Те се душеха и разкъсваха един друг. Когато най-после змията се изпъна в смъртоностна агония, орелът заби нокти в гръбнака, точно зад главата ѝ и го прекърши.

Орелът разкъса с острите си нокти тялото на змията и закълва кървавото месо. Когато се насити, вдигна наблизо лежащото еленче и го отнесе на орлетата си.

– Интересно, – обади се Добри, – защо орелът първо се нахвърли върху месото на старата змия, а не върху еленското, което е много по-вкусно?

– Няма нищо по-вкусно от месото на врага, – каза Лальо, – особено ако си се сражавал с него в смъртен бой.

Минаха много години от тогава и тези мъже бяха на лов пак по тези места. Същата черна гола скала се извисяваше към небето, а по нея пълзеше нагоре триметрова змия. Това ѝ струваше много усилие, но откъснеше ли се от скалата, щеше да падне долу и да се размаже.

Вероятно това беше рожбата на оная змия, която бе победена преди години от орела. Интересно, какво теглеше нагоре тази змия. Хората погледнаха нагоре и видяха голямо орлово гнездо, а там се подаваха неоперени малки орлета..

Змията искаше да отмъсти за майка си, като убие орлетата. Чу се тревожен призивен крясък, малките усещаха приближаващата ги смърт.

Младата змия пълзеше бавно и упорито. До гнездото оставаше съвсем малко. Тя се изправи над гнездото и утвори уста, но се чу свистене на орлови крила…

Старият орел беше загубил предишната си сила, но изпълнен със смелост се хвърли да защити гнездото. Орелът хвана змията, откъсна я от скалата и двамата полетяха към пропаста. Орелът се опита да се издигне нагоре, но змията го порази преди смърта си. Пречупеното крило не издържа и орелът рухна върху скалите.

Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..