Елена се взираше в тъмнината. Вентилаторът на тавана продължаваше да се върти над нея.

Съпругът ѝ още спеше.

След минути алармата ще звънне и Елена ще се изстреля като гюле от оръдие, готова за срещи, мърморенето на шефа и какво ли още не.

За кой ли път щеше да приготви закуска, графици и …?

Не ѝ оставяше време да осмисли живота си.

– Какъв е смисълът на живота? – бе попитала Елена. – Защо правим лоши избори?

Въпросите валяха безпощадно.

Днес колегата Дамян бе ѝ казал:

– Знаеш ли, че Бог отговаряна житейските проблеми с една дума.

Елена отвори широко очи:

– И коя е тя?

– Благодат.

– Нищо не разбирам, – намръщи се Елена. – Какво е това?

– Бог казва:“Ще ви дам ново сърце и ще вложа във вас нов дух“. Това е благодат.

Елена недоумяващо повдигна рамене.

А колегата ѝ уточни:

– Благодатта ни призовава да се променим и ни дава силата да преодоляваме препятствията.

Тихомир сякаш държеше тенджера с гняв на слаб огън.

– Е, повечето хора са така, – каза си той.

Погледна към краката си.

Те бяха мокри, напоени с благодат. Исус бе измил краката му и най-мръсните части от живота му.

– Да приемеш благодат, – тръсна глава Тихомир, – е все едно да дадеш обет да я споделиш. Не одобрявам делата на този, който е съгрешил против мен, но му прощавам, защото Исус на мен е простил. Благодатта вижда болката ми, но отказва да ѝ позволи да отрови сърцето ми.

Тихомир се усмихна и добави:

– Където няма благодат, изобилва горчивината, а където расте, расте прошката. За това стъпвам в лигена и нека Божите ръце измият всичко мръсно от живота ми.

– А след това? – сякаш някой му проговори.

Тихомир се замисли.

– Аха, – той бе открил отговора за себе си, – трябва да измия краката на някой друг. Нека благодатта започне и продължи с мен.

Петров дълги години пътуваше по целия свят.

На едно събиране с приятели, той сподели за първото си пътуване със самолет:

– Стомаха ми се свиваше, коленете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Бях ужасен.

– И за какво бяха тези страхове? – попита го един от компанията.

– Не знаех къде отивам и кой ще ме посрещне в края на пътуването ми, – призна Петров.

– След това все така ли пътуваше със самолет? – усмихна му се друг. – До колкото зная, ти често пътуваш.

– Следващите пътувания бяха далеч по спокойни, – отговори Петров. – Излизах от дома си със мир в сърцето, защото вече имах отговор на въпросите, които ме плашеха първоначално.

По същия начин перспективата за смъртта може да изпълни теб и мен с ужас и страх, освен ако не знаем къде отиваме.

За това е важно в края на житейския ни път да сме разбрали, Кой ще ни посрещне. Това премахва страха от смъртта.

Жельо наблюдаваше от известно време приятеля си Николай, който всячески се стремеше да угоди на Бога. Един ден той му каза:

– Опитите за самоспасение не гарантират нищо друго освен изтощение.

– Ти поставяш под съмнение моята работа? – намръщи се Николай, готов да му се разсърди.

– Виж резултатите, – усмихна се Жельо. – Постоянно си уморен. Толкова се страхуваш от провал, че създаваш „образ на съвършеното“.

– Какъв образ? Какво съвършенство? – тръсна глава недоумяващо Николай.

– Изпито лице и прегърбени рамене, – отговори Жельо с тъга. – Спри! Стига с тази лудост! Писано е:“Сърцата ви да се укрепят с Божията благодат, а не с подчинение на правила“.

– Нищо ли не трябва да правя? – сбърчи нос Николай.

– Забележи в Словото няма по-дребен шрифт, – започна настъпателно Жельо. – Божието слово няма скрит език ….. Имаш Неговата любов и благодат, отпусни се и си почини.

Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.