Вечерта бе дъждовна. Отвън трещеше гръмотевична буря. Дъждът се изливаше безпощадно. В един малък манастир бе останал само един монах, всички останали бяха отишли на поклонение.
Той спокойно си седеше и четеше Библията.

Изведнъж някой почука на вратата. Монахът отвори. На вратата се появи млада, подгизнала от дъжда жена.

– Аз се заблудих, – каза жената, – разрешете ми да пренощувам тук.

„Нечестивият те е докарал тук, – помисли си монахът“.

А същевременно въведе жената в стаята. След това монахът седна и продължи да чете Библията си.

– Студено ми е, – каза след известно време жената.

Монахът ѝ донесе наметалото си.

– Студено ми е, – отново казва жената.

Монахът ѝ донесе одеяло и продължи да чете.

– Студено ми е, – настоява жената на своето.

Монахът донесе още едно одеяло, омота жената с него и се върна към Библията си.

След известно време, монахът отново чу оплакване от студа. Той започна да носи топли дрехи и ги хвърляше на жената.

Накрая тя не издържа и каза:

– Знаете ли, в такова време моят покоен мъж ме сгряваше не с дрехи и отдела, а със своето тяло!

– Но, уважаема, – спокойно каза монахът, – къде в такова бурно време мога да намеря тялото на съпруга ви?

Човешкият живот е непредсказуем. Въпреки, че той ни изглежда твърде жесток, понякога в него се случват чудеса.

Деница донесе тримесечната си дъщеря Катя в болницата. Тя бе много притеснена.

– Детето ми има висока температура, – каза майката на лекаря.

– Елате да запишем данните на детето, – каза лекарят.

Катя увита в одеяло остана сама в стаята.

В това време Лена се движеше съвсем тихо из болницата. За да не се набива на очи, тя бързо облече една бяла престилка. Който и да я погледнеше, щеше да си помисли, че е медицинска сестра.

Лена видя бебето оставено в стаята, бързо го грабна и напусна болницата. Тя качи Катя в колата си и я откара на стотина километра далече от мястото, от където я бе взела.

Лена не можеше да има деца, а мъжът ѝ искаше непременно да си имат поне едно дете.

– Ако и тази година не забременееш, – беше я заплашил мъжът ѝ, – ще те напусна.

Тя успя някак да го залъже, че е бременна, а когато настъпи време да роди, му каза:

– За да не загубя детето, ще отида при майка ми да родя. Там въздухът е по-чист, а не като този тук в града.

– Щом смяташ, че е по-добре за детето, – бързо се съгласи мъжът ѝ, – иди. Имаш ли нужда от някаква помощ?

Лена поклати глава.

– Моля те, не ми звъни постоянно, не искам нещо да се обърка при раждането. Когато родя веднага ще ти се обадя.

И тя замина……

Така откраднатото бебе Катя стана дете на други родители. За нея много се грижеха. Баща ѝ във всичко ѝ угаждаше. Тя бе неговата любимка.

А родната ѝ майка пусна хиляди обяви със снимки на момиченцето си. Деница дълго се молеше със съпруга си:

– Господи, моля те върни ни дъщеричката.

Когато Катя стана на 16 години, в новото семейство тя се казваше Наталия, забеляза, че не прилича на никого от родителите си. Същата година забременя. За да оформи попечителство върху своето бъдещо дете, тя трябваше да покаже акт за раждане.

Когато попита майка си за този документ, Лена я излъга:

– Някъде съм го забутала и не знам точно къде е.

Наталия не остана със скръстени ръце, а се разрови в документите на майка си, разбира се тайно. Намери акта си за раждане и бързо го занесе  в съответното учреждение.

– Вашият документ е фалшифициран, – казаха на Наталия от там.

Лена бе привикана да даде обяснение за фалшивият акт за раждане.

– Аз не съм биологичната майка на Наталия, – призна Лена, – но истинската ѝ майка я остави и никога няма да се върне за нея.

Наталия не ѝ повярва. Тя намери свои снимки като бебе и ги изпрати В Центъра за изчезнали деца. От там ѝ изпратиха сведение, че през същата година на Деница Христова е изчезнала тримесечната ѝ дъщеря от болницата.

Наталия бързо се свърза с Деница. Чрез ДНК тест, се установи, че Деница е истинската майка на Наталия.

След толкова много години най-накрая майка и дъщеря се събраха, а Лена бе осъдена на 12 години лишаване от свобода, за отвличане на дете.

Понякога човек остава в безизходна ситуация. Единственото, което му остава е да се надява и да вярва. И често вярата се възнаграждавана.

Калина набързо се ожени. Детето се появи десет месеца след сватбата.

Тя много по-рано разбра, с какъв човек се бе събрала, но назад път вече нямаше, тогава чакаше рожба.

Съпругът ѝ Никифор бе красавец, но гуляйджия. От пръв поглед хареса Калина. Преследваше я навсякъде и не я остави намира, докато тя не се съгласи да му стане жена.

А сега ….

Той постоянно се напиваше с приятелите си и пропадаше със съвсем непознати в баровете по цели нощи.

Но дори и да си останеше в къщи, от него нямаше никаква полза. Калина трудно можеше да го накара да закове един пирон, а за останалото да не говорим.

Много често Калина се бе оплаквала на майка му:

– Защо не поговорите с него, вас навярно ще послуша.

– Той е мъж, – заставаше майката на страната на сина си. – Коя си ти да му държиш сметка, къде ходи и какво прави?

Тази възрастна жена нито веднъж не предложи на снаха си помощ и не ѝ оказа поне малка подкрепа.

В един много тежък ден на Калина ѝ дойде гениална идея и тя реши да я осъществи. Речено сторено.

Тя позвъни на свекърва си и я попита:

– Можете ли да ми кажете, кой трябва да мие и преоблича детето, когато „напълни гащите си“? Мама или татко?

– Разбира се,  с това трябва да е занимава мама, скъпа, – каза свекървата снизходително.

– Добре тогава, – каза Калина. – Тогава можете ли да дойдете и да почистите сина си. Той пак се е напил и целия  е в лайна ….

Наоколо беше тъмно. Дора се събуди, но не можа да определи, колко точно е часът. Усети, че съпругът ѝ, който спеше до нея, странно хрипти, сякаш се даваше и не му стигаше въздух.

Бързо светна лампата и се разтрепера. Наистина Дони се давеше, а от устата му течеше кръв. На възглавницата му се бе образувало малко червено петно.

Протегна ръка към телефона и набра Бърза помощ:

– Ало мъжът ми се дави …..от устата му тече кръв….Иван ….Вазов ….. 18.

– Тръгваме веднага, – отзоваха се веднага отсреща.

Дора имаше чувство, че мъжът ѝ си отиваше. Едва успя да го обърне на една страна, както бе чувала, че се прави в такива случаи. Очите му бяха отворени, но върху тях имаше бяла пелена.

Тя хвана ръката му и хлипайки започна:

– Господи, притеснена и уплашена съм…… Не знам какво да правя, докато дойде линейката, – силен плач разтърси тялото ѝ. – Господи, ако той сега умре и не отиде при Теб ….. все още не е готов, ….. има нещо, което не е простил ….. изповядал ……, върни го, дай му живот, за да се поправи.

Тя плачеше и тъжно го гледаше.

Изведнъж пелената от очите му падна. Дони гледаше право във нея.

– Какво се е случило? – попита той. – Защо плачеш?

Тя го прегърна силно и се разрида. Между хлипанията ѝ се долавяше:

– Благодаря ти, Господи…… Ти си чудесен…. Няма друг… като Теб.

Скоро пристигна и лекарят. Той прегледа Дони. Премери кръвното му и с апарата от линейката му направи кардиограма.

– На косъм е бил, – каза докторът, като погледна разплаканата жена. – Цяло чудо е, че още е жив след това, което е преживял.

После той дълго обяснява на Дора с медицински термини, какво е станало със съпруга ѝ.

Тя нищо не разбра от разясненията му, но едно знаеше, че мъжът ѝ умираше, но не беше готов още да си отиде и Бог го бе върнал обратно. Дал му бе втори шанс, за да се поправи.

Майката и бащата на Ирина се разведоха, когато тя бе още малка. Бащата подари на Ирина едностаен апартамент, където тя живееше с майка си.

Ирина порасна и се ожени. Един ден тя каза на майка си:

– Мамо, защо не отидеш да живееш при роднините си на село. Тук е много тясно за трима ни.

– Знам, че сега той е по-важен за теб, но ….. – каза майката ѝ.

– Нима не разбираш, че така разрушаваш живота ми?

Майката на Ирина бе дошла от село в града, за да учи и да работи. Там бе оставила къща, в която живееше сестра ѝ с мъжа си и баба им. Отоплението там е на дърва, а удобства никакви нямат.

– Не искам да отивам там, – намръщи се майка ѝ, като си спомни какъв пущинак е само.

– А аз къде да живея със съпруга си? Вече съм на 24 години, – роптаеше Ирина. – Искам да си имам собствено семейство. Омръзна ми да се крием в парка или да дебнем , кога си отишла на работа и не си в къщи.

В дома им постояно имаше скандали.

– Татко подари апартамента на мен. Разбра  ли? – крещеше Ирина на майка си. – не съм аз тази, която трябва да наеме друг апартамент.

Когато Ирина се оплака на баща си, той примирено вдигна рамене:

– Нямам желание да се намесвам. Аз изпълних дълга си, а по-нататък двете сами се разбирайте.

– Аз не искам да се карам с майка си, – каза твърдо Ирина, – но не искам цял живот да живея с нея.

Съседите клатеха глави. Леля Надя не се стърпя и веднъж каза:

– Ирина, вместо постояно да се оплакваш и да се караш с майка си, погледни съпруга си. Нито един нормален мъж не би гледал безучастно как дъщеря гони майка си от дома си. Той би намерил изход и ако се наложи би наел друг апартамент.

– Каква стана тя? – каза недоволно чичо Марин. – Изпълнила е дълга си и сега трябва да се маха. Все едно е някаква вещ.

– Е, все пак на младите трябва да се дава шанс, – махна с ръка дядо Трифон…..