През 1989 г. земетресение с магнитут 8,2 бала почти изтрило от лицето на земята Армения. За по-малко от 4 минути загинали повече от 30 хиляди души.
По време на този кошмар и пълен хаос един мъж оставил жена си у дома, като ѝ осигурил безопасност и се втурнал към училището, където бил синът му.
Когато стигнал там, той видял, че зданието е разрушено до основи. Като се оправил от шока, си спомнил обещанието, което дал на сина си, че каквото ѝ да му се случи, той ще му дойде на помощ.
Сълзи напълнили очите му. Той гледал към купчината натрошени камъни на мястото, където някога е било училището. Всичко изглеждало съвсем безнадежно, но обещанието, което бил дал на сина си отново се върнало в съзнанието му.
Той си спомнил къде водел сина си всяка сутрин, разположението на класната му стая. Тя трябвало да се намира от дясно, отзад на сградата. Той се хвърлил натам и почнал да размества камъните.
През това време дошли други родители, покрусени от мъка, които със отчаяние стенели:
– Синът ми…… дъщеря ми ….
Някои хора от добри подбуждения се стараели да отдръпнат съкрушените хора от развалините, като ги убеждавали:
– Твърде късно е. Те са мъртви. Не можете да им помогнете! По-добре се приберете по домовете си! Бъдете реалисти, тук нищо не можете да направите!
Бащата на момчето се обръщал към всеки от родителите:
– Ще ми помогнете ли?
И продължавал да размества камъните, за да се добере до сина си.
Появил се и началникът на пожарната и се опитал да прогони всички от останките на сградата, обяснявайки:
– Сега навсякъде могат да избухнат пожари, взривоопасно е. Не се излагайте на риск. Ние ще се погрижим за всичко. Вървете си в къщи!
В отговор на това бащата се обърнал към пожарникара:
– Ще ми помогнете ли?
След това смело продължавал да изхвърля каманите настрани, за да се убеди, че синът му е жив или мъртъв. Копал 8 часа, 12 часа, 24 часа, тридесет и шест часа … накрая избутал един голям камък и чул гласът на сина си. Бащата го повикал по име и чул:
– Татко! Аз съм татко! Казах на другите деца, да не се безпокоят. Казах им, че ако ти си жив, ще ни спасиш. Нали бе ми обещал: „Каквото и да се случи, винаги ще дойда да ти помогна!“ И ти го направи татко!
– Как сте там? – попитал бащата.
– Останахме 14 от 33, татко. Всички сме уплашени, гладни и жадни. Всички те чакахме. Когато зданието се срути, се образува ниша, която ни спаси.
– Хайде, синко, излизай!
– Не, татко! Нека другите деца да излязат първи, защото зная, че ти при всички случаи ще ме спасиш. Каквото и да се случи, ще ми дойдеш на помощ!

Болната гаснеше много бързо. Сякаш бе задържала развитието на рака, докато не дойде Донка. Хареса я веднага. Разбра, че синът ѝ ще попадне в добри ръце и се призна за победена.

Сбогуваше се без излишен шум. Малко преди смъртта си започна леко да се отдръпва от сина си, за да може Дани да свикне с Донка.

Молеше понякога Донка да остане с момчето през ноща под предлог, че не се чувства много добре. А когато момчето тръгваше с Донка, болната се обръщаше към стената, за да скрие сълзите си. Прибереше ли се синът ѝ, очите ѝ светваха.

Едва можеше да ходи, болеше я много, но не се оплакваше. Отказа лекарствата от болницата, защото я изтощаваха и ѝ се гадеше. Те и без това не ѝ помагаха много, дори не намаляваха болките ѝ.

Болната не можеше да става и Дани изцяло се премести при новата си майка. Жената се интересуваше единствено от това, дали са оправени документите на Дани за осиновяването. Всяко отлагане ѝ причиняваше ново терзание.

Една неделя заведоха Дани да се сбогува с майка си. Най-сетне беше регистриран като син на Донка.

Оставиха детето за няколко минути с болната. Това беше много важен момент и за двамата.

По-късно, когато Дани беше признат за математически гений, сподели с Донка, че е запазил детски спомен, в който някаква бледа жена с пламтящи очи го целува по челото и бузите, и му дава някакъв жълт плик…… Това беше стар албум със снимки, увит в копринен шал.

Донка изчака, докато болната я извика. намери я облегната на възглавницата смирена и усмихната. Целуна сина си за последен път и даде знак на шофьора да го отведе.

Донка застана до жената, взе ръката ѝ, по бузите ѝ се стичаха сълзи:

– Благодаря ти, Марта. Даваш ми това, което най-много съм искала в живота си. Не се тревожи, ще бъда добра майка на Дани, точно като теб, кълна се.

– Направих, каквото можах, – каза тя меко.

Малко след като Дани и Донка заминаха, Марта почина.

Бащата на Бах скоропостижно умрял, когато Йохан Себастиян бил на девет години. Той бил даден на по-големия си брат, органист в град Ордуфа – Йохан Кристоф Бах, да се погрижи за образованието и възпитанието му.
Кристоф имал сборник с произведения на известни композитори тогава като Фробергер, Пахалбел, Букстехуде. Но тази колекция от „модерна“ музика по-големият брат заключвал в шкаф с решетки, за да не може Йохан Себастиян да се разврати и да загуби уважението си към общоприетите тогава музикални авторитети.
Въпреки това, през нощта младият Бах успял по хитър начин да извади иззад решетките нотния сборник …. Той тайно започнал да го преписва, но тъй като не можел да получи свещи, използвал само лунната светлина.
Цели шест месеца десетгодишният Йохан Себастияан преписвал нотите през нощта, но уви …. Когато героичният труд бил вече към края, Кристоф хванал брат си на местопрестъплението. Взел от него и оригинала, и копието ….
Мъката на Бах нямала граници и със сълзи на очи той извикал:
– Щом е така, сам ще напиша такава музика и ще я напиша още по-добре!
Брат му се разсмял и в отговор му казал:
– Иди да спиш, бъбривецо.
Йохан Себастиян не хвърлил думите си на вятъра и изпълнил обещаното от детството си ..

Светъл ден без слънце. Птиците шумяха в градината, а лозите бяха обвили улука към покрива. Но мъката се прокрадваше и в светлината.

„Направи го, – помисли си Сара. – Напусна ме“.

Въпреки всичо, което преживя, тя прие болката. За нея това беше истински шок, като камък хвърлен в прозореца ѝ, който разби всичко на парчета.

„Толкова ли отчайващо беше да си тук до мен? – питаше Сара. – Толкова ли беше живота ти тъжен,  със мен, Живко?“

Много ѝ се искаше от безвъзратно изгубената надежда, в светлината на това утрото, да изрови някой затрупан въглен или последната искра, за да запали нов огън от нея.

Тя се беше подготвила за самотата, но не и за изоставянето.

Накъде дълбоко в себе си бе скрила мисълта, че ще бъде напусната и изоставена. И когато тази мисъл изплува, Сара избухна в сълзи. Падна на колене в стаята и се разрида.

Понякога се вкопчваме в хората, които се опитват да си тръгнат от нас, забиваме се в тях като тръни, само и само да останат с нас.

А нима не трябва да останем заради другия? Иначе не би имало любов и доброта.

И все пак това е въпрос на избор. Всеки сам решава за себе си.

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.