В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Храната в Китай може да се нарече основна забележителност или атракция на тази страна.
Дълги години много провинции в Китай са живели изолирано. Така у тях са се развили различни традиции, диалекти и разбира се своя кухня.
В град Гуанчжоу идва много хора от различни места и той наследява обичаите на много области. Превърнал се е в център за събиране на разнородности.
Много от имената в менюто на ресторантите и кафенетата приличат на стихотворения. Но по самото име е трудно да се определи какво е ястието. Например, „виолетова утрин“ – какво е това? Напълно неизвестно.
Много чужденци, които живеят тук от 10 години твърдят, че постоянно опитват някое ново ястие.
Самите китайци много обичат да ядат! За тях това е едва ли не смисъла на живота им. Така, че ако им кажеш, че си пропуснал обед или вечера, ще припаднат.
Техните поздрави са от рода на: „Ядахте ли?“ или „Ядахте ли ориз?“
Ориза при тях е, както хляба при нас. А хляба при тях е като сладкиш или десерт. Те не го ядат със супата.

Когато вече остарея ще почна да си губя нещата. В супата си ще размеквам хляба. Ще плета излишни дълги шалове. Ще ходя като се държа за стените и шкафовете. И дълго дълго ще се взирам в небето.
Тогава всичко женско, което сега ми е дадено, ще се загуби и ще ми стане все едно.
Ще заспивам и ще се събуждам отново, ще извиквам образа ти и едва незабележимо ще се усмихвам……
А ти, когато остарееш, своите вещи из къщи ще търсиш. Ще мърмориш, защото трудно се изправяш. Ще носиш същите нелепи шалове, който за теб изплетох.
А сутрин събуждайки се до теб, ще се вслушвам в дишането ти. Изведнъж ще се усмихвам и ще те прегръщам.
Ще оправя посребрените ти къдрици и хващайки те под ръка ще излезем на разходка.
И ние няма да се страхуваме, че ще умрем, когато остареем….

Богобоязливи Божий служител в трудните години бил арестуван и заточен, заедно с много християни и невярващи. Много от затворниците умрели от студ и глад.
Веднъж заедно с други затворници бил взет, за да копае дупки за стълбове. На всяка дупка поставяли по един човек и усилена въоражена охрана. Този, който можел да ги обстрелва, бил поставян между двама затворници на разстояние 25 метра от тях.
Земята била замръзнала. Трудно се копаело. Всички били гладни и уморени.
Когато била обявена почивка, Божият служител седнал на замръзналата земя и със сълзи на очи се помолил на Господа:
– Скъпи Татко, виждаш, че съм много гладен, дай ми едно парче хляб, не ме оставяй да умра тук.
Изведнъж чул, че един от пазачите го вика. Той дошъл до него и го попитал:
– Вие ли ме повикахте?
Пазачът го погледнал и казал:
– Имаш ли тук познати?
Мъжът отговорил:
– Моя дом е на няколко хиляди километра от тук и вие знаете, че освен затворниците и пазачите тук няма никой.
Пазачът казал:
– От гората преди малко излезе един мъж, който приличаше на Исус Христос. Такъв съм го виждал в Библията на баба ми, когато бях малък. Той ми каза твоето име и ме помоли да ти предам това.
Във вързопа имало гърне със супа и голям комат хляб. Затворникът се разплакал, а пазачът му казал:
– Не плачи, а седни и се наяж, преди да те повикат за работа. Няма да кажа на никого за това.
Мъжът вдигнал ръце и благодарил на Бога, за бързия отговор на молитвата си.

Не това не е фантастика. Става дума за полева кухня. Такава са изпробвали през февруари жителите на френския град Пезенас.
Това мероприятие е дело на местна асоциация. Активистите на тази организация от рано пуснали в пощенските кутии покани за жителите на града. Разлепили реклами. Приготвили супа от местни продукти, даже поканили и музиканти, които да съпровождат тази акция на добра воля.
Разбира се, на първо място се хранели бедните и бездомните хора. Но супата можел да опита и всеки желаещ.
Целата на мероприятието била да се проясни мрачната атмосфера на бедността, която в последно време все повече се проявява и в такава благополучна страна като Франция.
Музикантите украсили шапките си с целина и лук. Разбира се бедността там не е в такива мащаби, както в нашата страна, но тя съществува навсякъде. По-голямата част от нея идва при загуба на работа или невъзможност да се намери такава.
От това никой не е застрахован. Днес може да си осигурен и доволен, но утре може всичко да се измени. Именно това е започнало да безпокои французите. Стабилността в живота им е станала по-малка.
Това мероприятие не е забавно събитие като карнавалите, които са започнали похода си от Франция, но този обяд е обединил непознати хора, бедни и не много бедни. На празненството те просто ядат супа, разговарят, слушат музика и се шегуват.
Това събитие съвсем не е песимистично, въпреки че духал леден вятър, атмосферата била топла. На тази акцията дошли около стотина души. Този зимен пикник хората от града нарекли „социален микс“.
Не е лошо да има такива полеви кухни и у нас. Но ще дойдат ли хората и ще разберат ли идеята на „социалния микс“? Дали бихме го направили просто така, а не заради някакъв празник? Какво мислите за това?