Един ден дяволът решил да унищожи хората в света, за това повикал демоните си, да съставят план за действие. Първи се явил Гневът, той обещал:

– Ще противопоставя брат против брат. Това ще подтикне хората да се сърдят едни на други и по такъв начин сами ще се самоунищожат.

И Похот предложила своите услуги:
– Ще съблазня умовете им и хората ще се превърнат в животни, те ще се лишат от възможността да обичат.

Обадила се Лакомия:

– Ще действам със най-разрушителната от всички страсти – необузданите им желания.

– Ще отровя с болести телата и умовете им, – заканило се Пиянство.

Мързел, Омраза, Завист, … също изказали своите предложения, но дяволът не бил доволен от плановете им.

Най-накрая се изказал и последния му помощник:

– Ще убеждавам хората да бъдат такива, каквито Бог ги иска. Ще им обяснявам, че е чудесно да бъдеш честен, чист и смел.  Ще подкрепям желанието им да се посветят да правят добро в живота ….

Дяволът бил ужасен от тези думи. А помощникът му продължил:

– …. но ще им кажа, че не е нужно много да бързат. Ще ги посъветвам да изчакат, докато дойде благоприятното време, което е подходящо за осъществяване на тези стремежи.

Дяволът зарадван казал:

– Ти ще отидеш на Земята, за да унищожиш човечеството.

Името на този помощник на дявола било Забавяне. Най-опасната стратегия, която действа унищожаващо, е забавянето, т.е. отлагане за по-късно на неща, които трябва да направим сега.

Те бяха силни мъже. Никаква работа не ги плашеше. През какво ли не бяха минали. Загорели, мускулести, непрестанно търсещи и интересуващи се от всичко.

Вечерта беше тиха и прохладна. Бяха се събрали отново на масата, след дълъг и изнурителен ден. Вероятно разговорът им пак щеше да продължи до полунощ.

– От зараждането на цивилизацията човекът е показвал невероятната способност да използва природни ресурси, които се намират близо до дома му, – започна Петър. – От времето на Месопотамия и Древен Египет хората не са намирали широка употреба на черната лепкава смола, извираща от недрата на земята.

– Знаеш ли, че някои цивилизации са използвали подобното на катран вещество за строежи на пътища и за запушване на лодките си,  – засече го Любо. –  В Египет са увивали мумиите в напоено с битум ленено платно, но истинският потенциал на петрола е бил открит много след това.

Тони се понамести, изкашля се и каза:

– Едва в средата на XIX век човекът се връща към вонящите мазни дупки с петрол, с които е осеяна земята. Извлеченият от земните недра нефт се рафинирал и се използвал като идеално индустриално смазочно масло.

– По това време китоловците намаляват рязко броя на китовете в света и повишават цената на китовата мас, – тропна с рака Румен. – След това я превръщат в недостижим източник на светлина в домовете.

– Керосинът, подобен на петрола, излиза на преден план, за да запълни тази ниша, – каза Петър. – Така се е сложил край на хегемонията на китоловците от Нова Англия.

– В продължение на шейсет години, докато рафинират керосин, петролните компании изгарят остатъчните продукти, – недоволно констатира Радослав. – Най-вече силно запалващия се, но безполезен за тях продукт, наречен бензин.

– Простата сонда на Дрейк и събирането на петрола на повърхността лесно се справя с нарастващото търсене на керосина, – подчерта Никола, – но желаещите за керосин станали още повече. Тогава двамата германски инженери Николаус Ото и Готлиб Даймлер комбинирали изобретенията си, четиритактов двигател с вътрешно горене, задвижван с бензин, и карбуратор, който инжектирал тънка струя гориво в цилиндрите на двигателя.

– Знаете ли, че Даймлер е заимства тази идея от пулверизатора на парфюма на съпругата си? – Попита Петър усмихвайки се.

– След откриването на електрическата крушка от Едисон,  автомобилите започват да използват бензин вместо керосин, – продължи с хронологията Любо. – Започва надпреварата в търсене на автомобилно гориво.

– Така се ражда петролната индустрия, такава каквато я познаваме днес, – натърти Румен..

– Чрез сонда са изкопани множество кладенци – добави Радослав. – Търсенето на петрол се разпространило и в океаните. Специално направени скелета в Съмърланд, водят до подвижните сондови платформи, които са издигнати върху специално направена структура от колове. Подобно съоръжение е вкарано във водите на Мексиканския залив.

– Сондите прониквали на все по-голяма дълбочина трийсет метра, шейсет, триста, деветстотин. Търсенето ще свърши само когато петролът бъде изчерпан, – махна с ръка Никола.

– Природата е капризна и създава някои от най-богатите си петролни залежи в най-негостоприемни терени, – поде щафетата Радослав, – например,  в Персийския залив, където високите температури превръщат смазочните масла във вода,

– Ами Мексиканския залив, където силните африкански пясъчни бури се заменят от урагани, движещи се със скорост триста километра в час – прибави Петър.

– Какво ще кажете за Северно море, – засмя се Любо, – където Северният ледовит океан бушува с пълната си ярост по крайбрежието. Петролните компании навлезли в заледените води на залива Прудо в Северния ледовит океан и предизвикателно строели платформи, направени да издържат на големия натиск на полярния лед.

– Какво ще кажете за новата платформа , – настървено се включи Петър, – последната дума в сондажната технология. Правоъгълната ѝ основа е почти три акра и се крепи на четири плаващи понтона с обиколка двайсет и седем метра. Подпорите са закотвени на морското дъно с пет подсилени, свръхиздържливи кабела.

– Няма спор, – засмя се подкупващо Румен,  –  тя тежи четиристотин двайсет и пет хиляди тона. Петролната платформа  е върховно постижение на човека. Тя е израз на стремежа му да покаже волята и изобретателността си в съвременната епоха.

Те знаеха много, защото четяха. Споделяха в разговор наученото и така взаимно се допълваха не само в работата, но и в знанията си.

Мъжът на съседната седалка четеше вестник. Захари се обърна към него и се представи.

– Здравейте, аз съм Захари.

Мъжът го погледна, сгъна вестника си, протегна ръка и каза:

– Приятно ми Андрей.

– Дано по-бързо ни пуснат да потеглим, – загрижено каза Захари.

– Важна среща ли имате? – попита Андрей.

– Да, интервю за работа.

– Сигурно отдавна търсите работа – каза Андрей съчувствено – и това интервю ще реши проблемите ви.

Захари се засмя и махна с ръка;

– О, съвсем не. Имам работа, но една друга фирма ми предложи нова.

Андрей го изгледа въпросително.

– Това е дълга история, – започна да уточнява Захари, – Сега съм в отпуска. И от една агенция за набиране на специализирани кадри ми се обадиха, за това съм тук. Не си търся работа, ……тя сама ме намери.

– Не сте ли доволен от досегашната си работа? – попита Андрей.

– Не, не мога да кажа такова нещо, но си мисля, че на новото място ще се почувствам по-добре.

– А кое ви кара да мислите, че на новата работа ще се почувствате по-добре?

– Не знам, – каза смутено Захари.  – Просто имам такова усещане.

Андрей се усмихна.

– Разберете ме правилно, – каза Андрей, – съвсем не искам да ви се присмивам. Просто хората си мислят, че ще бъдат щастливи на друго място, а не на това, на което са в момента. Сменят работата си, развеждат се и смятат, че новото място и положение ще им донесе нещо по-хубаво. Те не разбират, че причината за появата на това или онова е в тях. Нашето щастие не зависи от външни сили, а от това, което е в нас. Щастието е състояние и е въпрос на личен избор.

– Мислите ли, че определена професия може да направи човека щастлив? – попита Захари. – Аз си мисля, че ще бъда много нещастен, ако цял ден се ровя в числата като счетоводител.

– Възможно е някои професии да са по-привлекателни от други, – каза Андрей, – но някой обичат числата и биха се радвали да работят с тях. Мисля, че ако човек си върши работата, както трябва, ще се чувства щастлив.

– Да, виждал съм шофьори, пазачи, продавачи, …… които са си вършили работата с желание, – каза Захари, – дори те са по-щастливи от бизнесмени, които печелят милиони.

– Убеден съм, че щастието не идва от това, което правим, а от отношението ни към него. Именно това, което мислим за работата си, подходът към нея ни прави щастливи – натърти Андрей.

– Защо си мислите, че тази възможност за работа, не е подходяща за мен? – попита Захари. – Ами ако това е Божия план за мен?

– Не твърдя, че знам Божиите планове, – засмя се Андрей, – но човек не трябва да превръща стремежа си към щастие за пътепоказател в живота си. Това, че обичаш да правиш нещо, не означава, че то непременно трябва да се превърне в твоя професия. Някои от любимите си занимания можеш да оставиш за свободното си време, като хоби.

– А сега как да разбера, дали да напусна работата си и да отида на новото място или да не го правя? – попита объркан Захари.

– Научих едно,  че човек не трябва да прибързва, – каза Андрей. – Бъдещото винаги изглежда по-привлекателно от настоящето, защото в него има повече фантазия, отколкото реалност.

– Какво да правя тогава?

– Не избирай да отидеш там, където ще бъдеш щастлив, а където ще научиш най-много и ще развиеш  целия си потенциал. Ако си стигнал до максимума в сегашната си работа, тогава се премести на новото място, но не се отказвай от работата си, заради трудностите. В живота доста често се сблъскваме с неща, които не са приятни, но именно предизвикателствата ни правят по-силни.

Съобщиха, че самолетът им няма да излети днес и че ще могат да летят чак утре. Пътниците бяха приканени да си заверят билетите.

Захари усилено мислеше и разсъждаваше над думите на Андрей и колкото по-близо приближаваше гишето на летището, за да завери билет си,  толкова повече осъзнаваше, че той може да направи още много неща в сегашната си работа и да промени положението си …..

Грехът не е само престъпване на заповеди, като раздразнил се, преял, домързяло го да се помоли……

В основата на греха е изборът на цел и път в живота. Много лесно е да се представи греха, като се направи паралел с човешките зависимости.

Някъде скоро четох, че алкохолизмът бил завършен бунт на своеволието.

Според мен алкохолизмът и другите зависимости са проявление на инфекция, зараза, получена вследствие на греха, действащ според създаден  от самите нас идол или такъв провокиран от света.

Това е стремеж да станеш бог без самия Бог. Когато извършваме грях ние се самоутвърждаваме.

Според Библията, човек първоначално е бил създаден с конкретни параметри и цели. “ И Бог създаде човека по Свой образ и подобие“.

Божият образ в човека е Неговата конституция. Подобието е възможността да се уподобим на Твореца, да се приближим към Него.

Това е  и Неговата цел. Докато човек върви по правилния път той може да бъде свободен.

Но хората искат сами да управляват живота си. Резултатът е плачевен, обезобразяване на нашето собствено духовно и психо-физическо естество.

Щом човешкия дух се отвърне от Бога, той атрофира. И душата става зависима не от духа, а от тялото. Но тялото не може самостоятелно да поддържа живота и става зависимо от света.

Разберете, не някакви невинни удоволствия и „природни инстинкти“ забранява Библията. Тя слага граница на своеволието и води към свобода, която е била загубена от Адам, но ни е дарена от Исус Христос.

Отзвукът от примитивния канибализъм можем да видим всеки ден.

Ако погледнем околните и анализираме поведението им, то винаги ще се намери човек, който изпитва удоволствие да клюкарства за другите. И това са хора, които са образовани и възприемат себе си като морални.

Съвременните медии  по всякакъв начин подкрепят нашите не съвсем културни стремежи. Словесното „изяждане“ се демонстрира всеки ден по телевизията, усмихвани се от страниците на „жълтите“ вестници и списания. Интернет е всеобщ ресторант, където се извиват и трошат кости, без някой да се стесняват от начина си на изразяване, нямайки страх от наказание.

„Добрите стари времена“, когато се клюкарстваше в къщи и на работното място, не са отменени.

Чистото преследване неподхождащо на всеки сътрудник в колектива или на детето в класа, се изявява като всеобща омраза и враждебност към другите. Не случайно такава ситуация се описва като „изядоха го“.

Така нашите първобитни чувства пробиват не много здравия културен слой и ние продължаваме да „изяждаме“ събратята си.

За това съвременния канибализъм е не само “ мълчанието на агнетата“ и докладите за престъпленията, а и словесното унищожаване на своя ближен.