Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Молитва e написана от Антоан дьо Сент-Екзюпери в един от най-трудните периоди от живота му. Тя напомня за много важните неща и дълбоко засяга душата и ума.
„Господи, не моля за чудеса и миражи, а за сила за всеки ден. Научиме на изкуството на малките крачки.
Направи ме наблюдателен и находчив, така че в пъстротата на ежедневието да се спирам пред отрития и опита, който ме е развълнувал.
Научи ме правилно да се разпорежда с времето в живота си. Дай ми фин усет, за да разграничавам първостепеното от второстепеното.
Моля за сила да се въздържам и мярка, така че да не пърхам и да не се плъзгам, а разумно да планирам деня си, да мога да видя върха и по-нататък, и понякога да намирам време да се наслаждавам на изкуството.
Помогнете ми да разбера, че мечтите не могат да бъдат от помощ. Нито мечтите на миналото, не мечти за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега, и да приемам всяка минута като най-важна.
Спаси ме от наивната ми вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дай ми ясно съзнание, че трудностите, пораженията, паденията и неуспехите са просто естествена част от живота благодарение, на които можем да растем и узряваме.
Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.
Прати ми в нужното время някой, който има смелост да ми каже истината, но да ми я каже с любов.
Зная, че много проблеми се решават, ако нищо не се предприеме, така че научи ме на търпение.
Ти знаеш, колко много се нуждаем от приятелство. Помогни ми да бъда достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.
Дай ми богата фантазия, така че в нужния момент, на точното време и място, да мълча или да говоря, за да подяря на някого необходимата топлина.
Направи ме човек, който умее да достигне до тези, които са съвсем на „дъното“.
Премахни от мен страха, че ще пропусна нещо от живота.
Дай ми не това, което искам, а това, от което се нуждая.
Научи ме на изкуството на малките крачки“.

Живели някога Благодаря и Моля. Не тъгували за пропуснатото, а дружили заедно и си помагали. Където тръгнел единият, там отивал и другият. Навсякъде край тях се чувало:
– Благодаря!
– Моля!
Веднъж през зимата решили да се спуснат от заснежения хълм наблизо. Благодаря първи изкачил хълма. Спуснал се надолу и започнал да крещи от радост:
– Ау, колко е хубаво!
След като слязъл в подножието на хълма, отново поел нагоре, за да се спусне.
Моля стоял на страна и гледал уплашено:
– Страх ме е, много е високо.
Благодаря отново се спуснал и закрещял:
– Ей, страхотно е!
А наоколо деца се пързаляли, а гласовете им звънели.
Моля също искал да се спусне, но височината му изглеждала прекалено голяма. Благодаря се затичал към него, хванал го за ръката и го потеглил нагоре към върха.
– Недей, не ме дърпай, моля те. – тресял се от страх Моля.
Благодаря положил големи усилия, за да изкачи приятеля си.
Спуснали се двамата заедно от върха и се катурнали в една снежна пряспа. Пълзели, пъхтели, но не могли да се измъкнат от нея. А децата се пързалят наоколо и се блъскали. И тъй като вежливите думи се загубили някъде, навред се сипели грубости и ругатни.
– Какво само ме буташ, глупак такъв!
– Как смееш да ми подлагаш крак, сега ще ти кажа на теб!
– Сега ще ти цапна един зад тила!
– Само един юмрук в стомаха и ще видиш тогава!
Децата спрели да се смеят и започнали да се бият. Удряли с ръце и крака, ритали се безпощадно. Всяко от тях получило своята порция от подутини и натъртвания.
Благодаря и Моля най-накрая успели да се измъкнат от дълбокия сняг. Децата видели, че вежливите думи са отново с тях и започнали да си казват едно на друго:
– Благодаря ти, че ми направи тази цицина на главата.
– Моля!
– Благодаря ти,че ме насини добре!
– Моля!
И всички започнали да се пързалят весели и щастливи, без да се карат и бият.

Обикновеният човек е честен и доверчив. Нормалното състояние на човека, както Бог го е създал e, че той не подозира нищо лошо.
За масовия читател и зрител това, което казват по телевизията, пишат във вестниците, „приятелите“ споделят в социалните мрежи е по подразбиране вярно.
Ако тези „истини“ имат кукички за захващане, начини за внедряване и манипулиране, човекът пропада.
Повишава се стреса, страха, несигурността и бързо се развиват  програмираните политически събития.
Автоматизацията на обществото допълва разпадащите се отношения в семейството, със съседите, с колегите…. така се зомбират големи маси от индивиди.
Лошото е, че повечето хората обикновено са склонни да повярват на това, което пасва на техните идеи и очаквания.

Веднъж една змия преследвала пеперуда. Тя я гонила ден и нощ. Страхът придавал на пеперудата сили и тя летяла все по-далече и по-далече. А змията била неуморна и пълзяла след нея.
На третия ден изтощената пеперуда почувствала, че повече не може да лети. Тя кацнала на едно цвете и казал на змията:
– Преди да ме убиеш, мога ли да ти задам три въпроса?
– Нямам навик да предоставям такава възможност на жертвите си, но нека да сметнем, че това е твоето предсмъртно желание. Можеш да питаш.
– Ти ядеш ли пеперуди?
– Не.
– Направила ли съм ти нещо лошо?
– Не.
– Тогава защо искаш да ме убиеш?
– Неприятно ми е, да те гледам, как пърхаш с криле!!!
Много често ние сме обидени на другите  и ги мразим. Желаем на ближния си зло и дори не се замисляме за това.
А често причината е в самите нас. Само трябва по-дълбоко да погледнем в сърцето си. И тогава ще видим завистта, която е една от главните причина за човешката омраза.