Колко трагично преживява природата опустошенията, които човек ѝ нанася не само с войните, но и със своята неразумна дейност. Разрушените градове и села не красят земята, а я грозят.

Природата усеща човешкото надмощие като тежест. Човек е господар на природата, но жесток и немилостив. Замърсява околната среда и експлоатира по неправилен начин земята, вместо да я превърне в градина.

Някога Сахара е била изпълнена със зеленина, цветя и дървета, но човек я е превърнал в пустиня. И само нея ли?

За това не е чудно, че от време на време природата си отмъщава. Силни бури, урагани, тайфуни, лавини, които засипват хора и селища, светкавици, гръмотевици, земетресения, наводнения, болести, страдания, смърт ……

Всичко това ни кара дълбоко да се замислим!

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Веднъж връщайки се от разходка, Хинг Ши заварил учениците си бурно да дискутират нещо.

Когато мъдрецът дошъл при тях ги попитал:

– За какво толкова спорите?

Учениците му казали:

– Ние се опитваме да изясним, кои недъзи при хората са най-страшни.

– И до какво заключение достигнахте?

– Решихме, че най-страшните от тях са: да бъдеш сляп, глух и ням.

– Вие сте казали само половината от това, което трябва да се каже, – казал Хинг Ши.

– Половината? – учениците се удивили.

– Да, забравили сте да споменете, че няма по- лошо да си сляп за страданията на другите, глух към молбите за помощ, безразлични и съгласяващи се с това.

Да си представяте, че Бог иска да направи от нас безукорни образци на това, на което Той е способен, е опасно. Божията цел е да ни направи единни със Себе Си.

Всичките „движения на святост“ се опират на това, че Бог произвежда музейни образци на свети хора. И ако тръгнете по този път, пътя на личната святост, вие ще живеете не за Бога, а за да се наречете проявление на Бога в живота.

„Не може Божията воля да бъде такава, че аз да съм болен“.

Ако Божията воля е била Божия Единороден Син да бъде измъчван, защо Бог трябва да ни избавя от страданията?

За Бога не е важно това, дали вие напълно и винаги съответствате на високото звание светец, за Него е важно, какви са ви отношенията с Исус Христос и доколко сте Му се покорявате в здравите и немощните си тела.

Християнското съвършенство никога не е било и не може да бъде съвършенството на човека. Християнското съвършенство е съвършени отношения  на човек с Бога, които които се проявяват в житейските дребни неща.

Когато се подчините на Господа, първото нещо което ви поразява е, че това не са някакви грандиозни задачи поставени пред вас. Второ, струва ви се , че другите хора живеят доста прилично. Когато ги гледате, може да си помислите, че приличен и добър живот може да се живее и без Бога. И това, което изисква Бог от нас, можем да го изпълним с човешки усилия и набожност. Но в този паднал свят това не може да се получи никога.
Аз и ти сме призвани да живеем в съвършени отношения с Бога, така че другите като гледат на нас, да бъдат привлечени от Бога, а не да ни се възхищават. Мислите за себе си, не ми дават да бъда полезна за Бога. Той не иска да ме превръща във восъчен образец. Неговото желание е да ме доведе до такова състояние, че да ме използва. Нека Бог да направи това, което Му се струва за най-добре!