Юношата държеше в ръце кръгла, румена, пълна със сладост ябълка.

– Яж, – казал Духът. – Това е ябълката на Живота.

– Не го искам, – казал юношата и отхвърлил ябълката далече от себе си. – Искам успех, слава, богатство, власт, ….

– Тогава да вървим, – казал Духът.

Те вървели ръка за ръка по стръмните скалисти пътеки.

Слънцето ги изгаряло, дъжд ги мокрел. Мъгли обвивали планините и валял сняг, толкова прекрасен и коварно мек, той скривал пътя, по който се изкачвали към върха.

Бързо летяло времето и златните къдрици на юношата придобили бялата окраска на снега.

Неговата снага се прегърбила от вечното катерене към върха, ръцете му отслабнали, а гласът му станал висок и треперещ.

Духът не се изменил. На неговото лице била винаги непроницаемата усмивка на мъдростта.

Най-накрая стигнали върха.

Старецът, който някога бил юноша, казал, обръщайки се към Духа:

– Дай ми ябълката на Успеха. Стигнах върха, на който тя расте. Полага ми се. Тя ми принадлежи. Побързай, защото странна мъгла замъглява очите ми.

Духът му подал ябълка, която била кръгла, червена и прекрасна на вид.

Старецът отхапал от нея и усетил, че вътре е гнила. Изведнъж тя се превърнала в прах.

– Какво е това? – попитал той.

– Някога това бе ябълката на Живота, – казал Духът. – Сега това е ябълка на Успеха.

Един брат казал на авве Пимен:

– Когато дам на своя брат малко хляб или нещо друго, демоните унижават моята милост и  все едно съм дал за да угодя на човека.

Старецът му отговорил:

– Въпреки че твоята милостиня е била, за да се угоди на човека, все пак е даване, нали ние сме длъжни да даваме нужното.

И му разказал следната притча.

– Двама земеделци живеели на едно и също място. Единият от тях, засадил и събрал малко хляб, макар и нечист, а другия мързелувал и нищо не посял. В случай на глад кой от тях ще има храна?

Братът отговорил:

– Този който е събрал малко хляб, макар и нечист.

Тогава старецът му казал:
– Нека сеем хляб, макар и да е нечист, за да не умрем от глад.

Беше прекрасен пролетен ден. Следобед. Димитър разхождаше кучето си из квартал.

По пътя срещна дядо, който бе излязъл с внучките си на разходка. Когато приближиха шосето старецът каза на по-малкото момиче:

– Не пресичай преди да дойда и да се огледаме!

Но малката лудетина тичаше към шосето без да се оглежда. Нямаше коли, така че мина безпрепятствено.

Дядото се усмихна и каза на Димитър:

– Все не слуша, какво да я правя.?!

Димитър сериозно се замисли: „Не постъпвам ли и аз така спрямо Божието Слово?Вместо да почерпя мъдрост и да живея според Него, все бързам. На всичкото отгоре съм напълно уверен, че мога да се справя с всичко сам.

Старецът изгледа изпитателно Димитър и сякаш прочел мислите му каза:

– Изправим ли се пред трудностите, едва тогава разбираме, че се нуждаем от Бог, за да преодолеем опасностите и изкушенията.

Димитър наведе виновно глава, а дядото продължи:

– За щастие Бог ни обича, прощава и е грижи за нас, дори когато не му се покоряваме. Аз обичам моята внучка, нищо че е палава, прощавам ѝ всички лудории и не преставам да се грижа за нея.

„Така е, – помисли си Димитър, дори, когато правим глупости, той плаче с нас ако сме се наранили, прощава ни и лекува раните ни. И това прави, защото ни обича“.

–

Ушила една старица на мъжа си одеяло. Така се получило, че то излязло късо и всяка нощ на мъжа му мръзнели краката.

Решила старицата да поправи нещата.

Отрязала от горната част на одеялото и го пришила отдолу. След това се замислила и отново извършила същата операция още веднъж, а след това дала одеялото на мъжа си.

– Аз удължих одеялото с две парчета.

Старецът нищо не казал. Какво може да каже, щом одеялото е било два пъти удължено?

Но краката му все още замръзвали …..

Забързани мъж, жена и двама младежи влетяха през портата на едноетажна къща, оцветена в червено. На вратата ги срещна засмяна Невена:

– Айде, от кога ви чакаме. Ще извинявате, но бяхме много гладни и почнахме вече.

– Не се притеснявайте, – поде Васил, едър и снажен мъж с посребрени вече коси, – ние ще си го наваксаме.

На трапезата ги чакаха дядо Стоил и едрия здравеняк Борис. Те вече работеха усилено с лъжицата, гребейки вкусния фасул от чиниите си.

Масата бе отрупана с пълнени чушки, сърми, тиквеник, туршия, фъстъци и какво ли не, всичко необходимо,като за Бъдни вечер.

Невена бързо настани новодошлите и започна да раздава на всеки от тях по чиния с фасул.

– Дай хляба, да го разчупя, – извика дядо Стоил.

Не го свърташе на едно място.

– Искам да видя на кого ще се падне парата., – засмя се старецът.

Донесоха му питката и той започна да раздава парчета от нея на всички. Всеки ровеше в парчето си с хляб. с надежда да открие монетата в нея.

Изведнъж дядо Стоил извика:

-Вижте – и високо издигна хванатата в плен от хляба стотинка, – у мен е парата тази година. Внимавайте добре. Пак ще имам какво да ви дам и тази година. Парите са важно нещо, без тях си никой.

– За какво са ти пари? – попита дошлата жена, тя се казваше Руска.

– Како, – обади се Невена, – ако не ти трябват пари, дай ги на мен, аз знам какво да ги правя. Колкото дойдат, …..

– Не я слушай, – каза дядо Горан, – всичките ще ги похарчи не ѝ давай нищо. Я дайте виното, което правих тази година. Хубаво вино съм направил. Само опитайте.

Мъжете надигнаха чашите и одобриха:

– Сладко е и има приятен аромат.

– Това е, трябва да знаете как се прави истинско вино, не като купешкото.

Виното се разигра в жилите на стареца и устата му не млъкна. Раздаваше съвети, укоряваше, връщаше се към стари болезнени спомени, ….

На масата обстановката малко се нажежи. Чуваха се отделни подвиквания:

– Ти мен уважаваш ли ме…

– Какво имаш против мен ….не вярваш, че съм се променил …

– Никога не съм казвал лошо за теб..

– Разбери, така не се живее….

Наложи се да се намесят и жените, но положението не се оправи.

Тогава Руска се надигна и си тръгна с единият о синовете си и съпруга си.

Празникът бе провален, семейството отново бе разединено, от стари кавги, не простени обиди и гневни думи.

Виното винаги е било голям раздорник, то не признава толерантност, добър тон и отстъпчивост. Може би хора, които не могат да носят на пиене, не бива да надигат често чашата.

Празникът си е празник, нима не ни стига болката и мъката на ежедневието …