Кой може да опише или измери Божията любов?

Библията казва, че сам Бог е любов. Правосъдието, което проповядваме е омекотена любов. Правдата която проповядваме се основава на любовта. Единението, което проповядваме е произлязло от любовта, то е по любов и е увенчано с любов.

Като проповядваме Възкресението нас Христос, проповядваме чудото на любовта. Проповядвайки живота на Христос, проповядваме силата на любовта. Ако проповядваме за Второто пришествие на Христа, проповядваме за триумфа на любовта.

Бог ни обича, без значение колко сериозни могат да бъдат греховете ни, без значение колко тъмни, мръсни, срамни и ужасни са нашите души.

Ние можем да слезем до самите порти на ада, но Бог все още ни обича с вечна Си любов.

Къде е доказателството? Исус Христос, Единородният Син на Бога, е бил разпънат на кръста: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Трудно ли ви е било да повярвате на Божието Слово? Не просто да се съгласите с Него в ума си, но действително да вярвате това, което То говори, именно тогава това Слово ще работи за вас.

Имало е моменти, когато Божиите обещания са ме разтърсвали. Имало е време, когато съм се чувствала напълно победена и обстоятелствата край мен са били така ужасни, че ми е било трудно да повярвам, че съм „повече от победител“, въпреки че знаех, че това казва Бог за мен.

Какво да правим, когато умът ни отказва да повярва на обещанията на Бога? Размишлявайте над тези обещания.

Библейски да размишлявате означава, да мислите и да се отъждествявате с Божието Слово. Това означава, че вие размишлявате на определени места от Писанията и с ума си ги прилагате към вашите обстоятелства до тогава, докато това място от Писанията не се отпечата в съзнанието ви.

Такова размишление, както никое друго, по специален начин може да повлияе на вашия живот. Буквално може да преобърне всичко.

Да размишляваш означава, да отделяш време, в което се фокусираш към обещанията от Бога в Библията и това правиш, докато те не станат реалност за теб. В това има огромна сила.

 Подарили на дивана малка възглавница – мисъл. От тогава, който и да дойдел в къщата, той на всички казвал:

– Аз си имам мисъл.

И всички започнали да смятат дивана за мъдър.

Даже, когато разбрали, че цялата му мисъл е една възглавница, много от тях не изменили мнението си.

Колко велика е силата на навика!

Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.